Вече се свечеряваше. В стаята потъмня. Тя не отмахваше очи от вратата. Лежеше неподвижна, като мъртва, и гледаше.
Най-после вратата се отвори и на прага се изправи Ася, осветен зад гърба от лампата във вестибюла.
Нейното лице потрепери. Вик се изтръгна от гърдите ѝ. В очите бликнаха изобилни сълзи. Тя протегна ръце.
Ася пристъпи към нея. Той не идеше изпълнен с възторг от победата. Дрехите му бяха изцапани, лицето — прашно и бледо. Приличаше на човек, който е вървял без почивка сто дни и нощи. Той се залюляваше, протягаше ръце и търсеше опора. Вървеше сякаш на сън, не виждаше жена си. Направи още една крачка, коленете му се прегънаха и той се строполи до леглото.
Тя скочи бързо, запали лампата, хвърли се към него. Ася лежеше неподвижен, с мъртво бледо лице, върху което мрежа от жили издаваше неестествено напрежение.
— Ася! Ася! — промълви тя.
Той не мръдна. От умора, от непрекъсната нервна възбуда през нощта и деня или от някаква внезапна болест, той бе получил припадък и лежеше като мъртъв. Надя повика слугинята. Прати за лекар.
Между това Слав пак дойде, пренесоха Ася в леглото. Журналистът не скри незадоволството си.
— Точно сега не трябваше да се разболява.
Той смяташе, че за нищо ще изпусне момента. Това нещо беше важно, съдбоносно и за него болестта трябваше да почака. Не можеше да си намери място от яд.
Дойде лекарят. Болестта на Ася го учуди. Безсъмнено изтощени бяха нервите, но случаят беше необикновен, съвършено непознат.
Глава III
Точно в пет часа и половина писателят Младенов влезе в „Цар Освободител“.
Когато се говори за Младенова, всъщност, не би трябвало и да става дума за точност. Той беше от малцината писатели, които живееха от литературен труд и затова уреждаше живота си според хрумванията си. На пръв поглед това и други подробности от неговия живот, които се шепнеха зад гърба му, можеха да го представят като интересен, но лекомислен човек, склонен към удоволствия и чувствителен по-скоро към суетността на франта, отколкото към задачите на твореца. Тая представа обаче, изградена от клюките на хората и от леко отношение към постъпките му, бързо се разколебаваше пред самия него. Той беше идеал на благородството и дълбоката одухотвореност. Подкупено от неговата близост, изведнъж всичко добиваше нова цена и смисъл; повече от сигурно беше, че тоя път никой не е излъган.
Младенов беше живял дълги години в чужбина и оттам носеше спомени за един по-съвършен живот, който напразно търсеше в родината си. Неговите книги, разкази и романи, се занимаваха винаги с тоя живот и те не бяха пози на един разглезен, а копнежи на един угнетен дух. Те бяха истинското съществуване на Младенова. Извън това започваха противоречията и основанията за клюките. Писателят търсеше да осъществи писаното, мечтаното, попадаше сред грубостите на действителността, тогава тръгваше по пътя на уморения — към виното, към жените, към късните часове. Младенов беше присадено цвете, на което новата почва, новият въздух не понасяха и той носеше умора, тъга и жажда за опияняване.
С бавен, уморен поглед потърси място в сладкарницата. Всички маси бяха заети, но от няколко места го погледнаха познати лица и лесно можеше да се нареди, ако пожелаеше.
Остана до вратата и се замисли, искаше му се да бъде сам, а същевременно не желаеше да се върне. Оживлението и непрекъснатата възбуда на хората през последните дни го дразнеха, колко малко им трябваше на всички, за да изместят целия си живот. Една драскотина добива значение на болест, един преврат се обсъжда като миров въпрос.
Художникът Ведров махна с ръка от една маса. Младенов погледна засмяното лице и неволно беше привлечен към тая маса.
— Ела, ела — посрещна го Ведров, — да не изпуснеш. Чувал ли си нещо за развъждането на червеите?
— Какви червеи?
— Не за въдица, разбира се.
На масата, заедно с художника, седяха още четири-пет души, все писатели и художници. Всички се смееха. Ведров, вече с побелели коси, позабравил изкуството си, но научил много от живота, беше винаги център сред посетителите на сладкарницата. Той беше пътувал от Йоническите острови до Гренландия, знаеше всички занаяти, от рибар до директор на музей, и можеше да говори върху всичко: за нерва на окото, за риболова във Финландия и за най-хубавия руски борш. Той говореше бавно, смееше се без глас и наблюдаваше събеседниците си с полуиронични очи, които издаваха намерението му повече да изучава хората, отколкото да ги забавлява.