Младенов седна с истинско удоволствие, но веднага се разкая. Ведров се обърна към него и като кимна към един млад художник, каза:
— Приятелчето разправя, че от сега всичко ще тръгне по мед и масло. Хаирсъзите са прогонени, дошли били чистите. А аз го питам, знае ли нещо за развъждането на червеите.
Младият художник всъщност не държеше много на думите си. Той ги беше чул от някого или ги беше прочел във вестниците. Но Андреев, който седеше до Ведрова, един блед поет с големи черни сенки под очите, с изсъхнали устни и дълги, кокалести пръсти като на смъртник, неочаквано се разсърди, сякаш беше лично засегнат.
— Изясни се! — извика той. — Кого ругаеш всъщност?
Ведров се усмихна.
— Ти мислиш, че ругая някого? Е, добре, успокой се, за бившия кмет не съм казал нито дума.
За поета разказваха, че по липса на друго приел от кмета на сваленото правителство синекура общински пазач. Това беше една весела история, която позволяваше на хората да се шегуват с Андреева, а много често и да го уязвяват. Поетът посрещаше всичко мълчаливо, мъчеше се да се усмихне, но усмивката му беше по-скоро болезнено, нервно трепване на устните и ноздрите. Никога той не беше обяснил защо се е подложил на това унижение и, може би, затова се мъчеше да посреща закачките спокойно. Но, ако хората избягваха да се занимават с него, това го правеха повече от състраданието, което вдъхваше болезнения и беден израз на поета. Ето защо лошата шега на Ведрова не се хареса. Намериха я неуместна и жестока. Всички погледнаха скритом Андреева. Той се мъчеше да се усмихне, но лицето му добиваше жалък, озъбен изглед. Все пак успя да каже:
— Кмета не бих позволил да се ругае. Аз му дължа благодарност.
Повече от сигурно бе, че той не изпитваше никакви признателни чувства към сваления кмет, но искаше да надделее с дързост обидното напомняне.
— Да — повтори той надуто, — и днес бих му писал за това.
Искаше да каже още нещо, но изведнъж го задуши нервен смях. В същия миг той се изправи, протегна ръка и с всички сили зашлеви Ведрова.
Лицето на стария художник пламна, но не от удара, а от гняв, който той, въпреки всичко, искаше да обуздае. Ведров беше здрав, не напусто бе теглил греблата на рибарски лодки, и ръцете му бяха жилави, а мускулите на врата — корави като на борец. С един удар немощният поет можеше да бъде смазан. Но силният беше добър и разумен. Макар и грубо, той протегна ръка и само принуди поета да седне, после сви устни, засмя се ядосано и каза:
— Ти си истинско говедо. По-рано бих те нарекъл подлец, но днес, въпреки всичко, ми хареса. Е добре, разбирам те, от беднотия, да не умреш от глад, прие обидното благодеяние на кмета. Със същото унижение обаче ти можеше да постигнеш повече. Защо не влезе в партията им? Затова си говедо. Човек трябва да бъде горещ или студен. Още повече — когато е писател. Какво ми плещите, че сега всичко щяло да тръгне по-добре. Как ви вървеше досега?
Той се обърна към компанията:
— Е, драги, аз говоря за всички. Кой може да каже, че досега не му е вървяло добре. На вас ви е все едно дали са хаирсъзите или новите. Определили ли сте се вие какви сте, за да ви върви с добрите или лошите. Воювате ли с някого? Вие чакате да падне манна от небето и дъвчете каквото падне.
Младенов удари леко бастуна си, погледна грижливо почистената си ръка и с ленива усмивка проговори:
— Като какви искаш ти да се определим. Да станем партизани! И да поведем борба! Срещу кметовете? Ах, какви смехории разправяш, мили Ведров.
Андреев стана и, без да погледне никого или да се сбогува, бързо напусна сладкарницата.
— По дяволите! — извика след него Ведров. — Той няма да се вести десет дена пред очите ни. Жално, но никой не му е крив. Та, какво казваш ти? — усмихна се с ироничните си очи към Младенова. — Не приемаш да се бориш с кметовете? Това е безделие, приятелю. Ако изобщо приемаш борбата, а избираш противника, безделие е, че се срамуваш да започнеш с кметовете.
Младенов попита съвсем тихо:
— То това ли ще разхубави живота ни?
— Ти смяташ кметовете за дреболия! Кметът е общината, общината — държавата, държавата — нашето благоденствие. Почни от А за да научиш азбуката.
— Държавата!
Всички погледнаха към една съвършено странна фигура, която седеше на същата маса. Това беше Тодор Илов, критик-модернист и инвалид. Той беше съвсем нисък, с надупчено, сякаш разядено лице. Едното му око, пострадало от войната, бе покрито с черна лента, която минаваше отзад върху вече посивялата му коса. Здравото око изпускаше искри, тънките устни се гърчеха.