След тези думи обикновено изваждаше няколко квадратни ярда3 от платното и го подхвърляше към аудиторията. Сребристата тъкан се извиваше като дим и сетне, под натиска на топлия въздух, бавно прилепваше към тавана.
„Виждате колко е лека“, продължаваше той. „Квадратна миля от нея тежи само тон и е може да поеме цели пет фунта слънчев натиск, достатъчни да я задвижат. Ще задвижи и нас, стига да се прикрепим към нея.
Разбира се, ускорението ще е незначително — около една хилядна от «g». На пръв поглед не изглежда много, но нека видим какво ще се получи.
Това означава, че през първата секунда ще преплуваме с една пета от инча. Предполагам, че охлюв в добра форма би се движил по-бързо. Само след минута обаче, ще сме изминали шестдесет стъпки и вече ще вървим със скорост малко повече от миля в час. Това не е зле, при положение, че си задвижен единствено от слънчевата светлина… След час вече ще сме се отдалечили на четиридесет мили от отправната си точка и ще се движим със скорост от осемдесет мили в час Моля ви да не забравяте, че в космическото пространство отсъствува триенето, така че щом нещо веднъж бъде тласнато, няма какво да го спре. Ще ви бъде любопитно да чуете, че в края на деня нашата космическа платноходка, започнала с ускорение от една хилядна от «g», вече ще плува със скорост от почти две хиляди мили в час! Ако стартира от орбита, а това е единственият начин, ще достигне втора космическа за два дни. И всичко, без да изразходи дори капка гориво!“
Е, бе успял да убеди публиката си, а в крайна сметка и самата „Космодайн“. През последните двадесет години се появи един нов спорт. Нарекоха го „спорт на милиардерите“ и това беше вярно. Благодарение на рекламата и на телевизионните предавания започна да се рентира. В това състезание, радващо се на най-голямата аудитория в човешката история, бе заложен авторитетът на четири континента и два свята.
„Даяна“ бе стартирала добре. Бе време да се провери какво прави конкуренцията. Мертън се придвижи до перископа с предпазливи движения — не искаше да рискува, независимо от наличието на амортисьори между капсулата и деликатната система от въжета.
Слънчевите яхти наподобяваха странни сребърни цветя, засадени в тъмните лехи на космоса. Най-близката, южноамериканската „Санта Мария“, бе само на петдесет мили разстояние. Приличаше на детско хвърчило, но с размери миля на миля. „Лебедев“, яхтата на университета на Астроград, наподобяваше малтийски кръст. Платната, образуващи четирите му рамена, очевидно можеха да се използуват за маневриране. „Вумира“, яхтата на австралоазиатската федерация, представляваше обикновен парашут с обиколка четири мили. „Арахна“, принадлежаща на „Дженеръл Спейскрафт“, наистина приличаше на паяжина4 и бе изградена на същия принцип, от роботизирани совалки, пръснали се встрани от една и съща отправна точка. „Госамер“, собственост на европейската космическа корпорация, имаше идентична структура, но бе по-малък по размери. „Санбийм“, яхтата на Марсианската Република, представляваше плосък пръстен с отвор от половин миля в центъра. Бавно се движеше около оста си с цел центробежното движение да я стабилизира. Идеята бе стара, но още никой не я бе осъществил. Мертън бе убеден, че на заселниците никак нямаше да им бъде леко, когато започнат да се въртят бързо около оста си.
Оставаха обаче още шест часа до момента, когато яхтите щяха да изминат четвърт от своята двадесет и четири часова орбита. Сега, в самото начало на съзтезанието, всички се движеха в посока, противоположна на Слънцето, сякаш бягаха под напора на слънчевия вятър. След като изминеха по-голямата част от пътя, те щяха да се окажат от другата страна на Земята и след това отново щяха да започнат да се отдалечават от Слънцето.
Мертън реши, че е време за първата проверка. Нямаше проблеми с навигацията. С помощта на перископа огледа внимателно платното, като обърна най-голямо внимание на точките, където то се съединяваше с въжетата. Коригиращите ленти, тесни ивици от непосребрена пластмаса, щяха да бъдат напълно невидими, ако не бяха оцветени с фосфоресцираща боя — ивици светлина, устремени в продължение на стотици ярдове към гигантското платно. Всяка една от тях имаше собствена лебедка, не по-голяма от макарата на рибарска въдица. Малките лебедки, свързани с автопилот, не преставаха да работят и поддържаха платното под правилен ъгъл спрямо Слънцето.