Той изключи първата и шестата контролни линии, които след като престанаха да бъдат подложени на опън, незабавно се отпуснаха и заприличаха на дремещи змии. На две мили разстояние от тях, контролните панели започнаха лениво да се отварят и да пропускат слънчевата светлина през платното. При все това, дълго време сякаш нищо не се случи. Трудно бе да се привикне към този свят на забавени движения, където трябваше да изминат минути, преди последствията от каквито и да е човешки действия да станат видими за окото. Едва след малко Мертън забеляза, че платното наистина е започнало да се накланя към Слънцето и че сянката на „Госамер“ непредотвратимо се плъзга встрани, като мрачният й конус се изгуби в пространството.
Дълго преди сянката да изчезне и слънчевият диск отново да се появи, Мертън измени наклона и върна „Даяна“ на първоначалния й курс. Маневрата щеше да я отведе далеч от опасността. Мертън трябваше да внимава да не се увлече и да не обезсмисли изчисленията си. А това бе правило, което се усвояваше трудно — още не си извършил нещо докрай, а вече мислиш как да го прекратиш.
Отново настрои алармената инсталация и се подготви за следващото естествено или изкуствено предизвикано произшествие. Може би „Госамер“ или някой друг съзтезател щеше да се опита отново да му изиграе същия номер. Междувременно, нямаше да е зле да хапне, макар и да не бе твърде гладен. В космоса човек изразходва малко енергия и лесно може да забрави, че трябва да се храни. Това бе толкова лесно, колкото и опасно — при извънредни обстоятелства човек можеше да се окаже без необходимите му физически сили.
Отвори първия пакет и го огледа без особено въодушевление. Самият надпис върху етикета — „Космически вкусотии“ — бе достатъчен, за да убие апетита му. Усъмни се и в обещанието, отпечатано под него: „Без трохи — гарантирано“. Знайно е, че за космическите кораби трохите представляват по-голяма опасност от метеоритите. Могат да проникнат в най-неочаквани места, да предизвикат къси съединения, да запушат жизнено важни въздухопроводи и да повредят инструменти, които уж са херметически затворени.
При все това, погълна лебервурста с удоволствие. Също и шоколада, и пюрето от ананас. Пластмасовата круша с кафе тъкмо се затопляше, когато външният свят наруши неговата самота. Мертън бе потърсен от радиооператора на яхтата на комодора.
— Доктор Мертън ли е? Ако нямате нищо против, Джереми Блер би искал да размени няколко думи с Вас. — Блер бе сериозен журналист и Мертън неведнъж бе взимал участие в неговите програми. Разбира се, можеше да отклони молбата за интервю, обаче Блер му бе симпатичен, пък и нямаше как да каже, че в момента е много зает.
— Да, да, свържете ме — отговори той.
— Привет, доктор Мертън — чу се гласът на журналиста. — Радвам се, че можете да ми отделите няколко минути. А, и да не забравя: поздравявам Ви. Изглежда, че засега сте на първо място в класацията.
— Играта едва е започнала, за да мога да бъда уверен в крайния успех — предпазливо отвърна Мертън.
— Кажете ми, докторе, защо решихте да пътувате сам на „Даяна“? Дали защото все още никой не е правил това?
— Ами, това май е достатъчно основание? Разбира се, основната причина е друга. — Мертън внимателно обмисли думите си. — Известно Ви е в каква степен скоростта на една слънчева яхта зависи от масата й. Един втори член на екипажа, с цялото му оборудване, би добавил към тежестта й поне още петстотин фунта5. Именно те биха могли да се окажат решаващи за победата или поражението.
— Напълно ли сте уверен, че ще бъдете в състояние сам да се справите с „Даяна“?
— Уверен съм в необходимата степен, като имам пред вид автоматичните контролни устройства, които използувам. Работата ми се изразява най-вече в следенето им и взимането на решения.
— И все пак, платното има площ от две квадратни мили! Не изглежда възможно сам човек да се справи с него.
— Защо пък да не е възможно? — засмя се Мертън. — Тези две квадратни мили осигуряват максимален натиск от десет фунта. Та аз и с кутрето си мога да упражня по-голяма сила.