През следващия час Мертън бе твърде зает със собственото си платно, за да мисли за „Арахна“ и „Санта Мария“. Да се огледат в мрака петдесет милиона квадратни стъпки бледа пластмаса никак не бе лесно, тъй като можеше да разчита единствено на тесния лъч на прожектора и на сиянието на все още отдалечената Луна. Отсега нататък, по време на половината от пътуването си по околоземна орбита, щеше да му се наложи да държи цялата тази огромна площ колкото е възможно по-косо към слънчевите лъчи. През следващите дванадесет или четиринадесет часа, платното щеше да представлява безполезен баласт, тъй като той щеше да се е насочил към Слънцето, чиито лъчи можеха само да го изтикат на по-ниска орбита. Жалко, че не можеше напълно да свие платното, преди да го използува отново. Все още обаче никой не бе открил начин да направи това.
Някъде далеч под него, по ръба на Земята, се появиха първите признаци на зазоряването. След десет минути Слънцето щеше да изгрее. Яхтите щяха отново да оживеят, след като слънчевото излъчване докоснеше платната им. Това щеше да е най-трудния момент за „Арахна“ и „Санта Мария“, пък и за всички останали съзтезатели.
Мертън започна да пренастройва перископа, докато откри двете тъмни сенки, плаващи на фона на звездите. Бяха много близо една до друга, на не повече от три мили. Може би все пак щяха да успеят…
Зората се появи подобно на взрив, когато слънцето изскочи иззад Тихия океан. Платната и въжетата пробляснаха за миг в червено, сетне в златисто и накрая засияха с чистата бяла светлина на деня. Стрелките на динамометрите едва-едва започнаха да се отклоняват от нулевата позиция. „Даяна“ бе все още в състояние на почти пълна безтегловност, тъй като с платното, обърнато към Слънцето, ускорението й сега представляваше само няколко милионни части от „g“.
„Арахна“ и „Санта Мария“ правеха отчаяни усилия да се разминат и се опитваха да свият колкото се може по-голяма част от платната си. Разстоянието между тях вече бе по-малко от две мили и блестящите им пластмасови платна, усетили първия нежен натиск на слънчевите лъчи, се прибираха убийствено бавно. Продължаващата драма навярно сега се наблюдаваше на всеки телевизионен екран на Земята. Дори и в тази последна минута не бе възможно да се предскаже изхода от нея.
Двамата капитани очевидно не страдаха от липса на инат. Всеки един от тях можеше да пререже въжетата, прикрепящи ги към платната, за да даде някакъв шанс на другия. Нито един от тях обаче не го стори. Заложени бяха твърде много престиж, твърде много милиони и твърде много репутации. И така, бавно, подобно на снежинки в студена зимна нощ „Арахна“ и „Санта Мария“ се сблъскаха.
Квадратното хвърчило почти незабележимо се вмъкна под кръглата паяжина. Дългите ленти на въжетата им се отпуснаха и преплетоха почти като на забавен кадър. Макар и вниманието му да бе заето с грижите за собствената му платноходка, Мертън не успя да откъсне очи от тази безмълвна и предвидена катастрофа.
Цели десет минути искрящите вълнисти облаци продължиха да се сплитат, докато образуваха едно цяло. След това пътническите капсули се отделиха от платната и продължиха в различни посоки, като се разминаха само на няколкостотин ярда. Избухна светлината на ракетни двигатели — спасителните катери бяха тръгнали да ги прибират.
Останахме само петима, помисли си Мертън. Стана му жал за двамата капитани, които така старателно се бяха елиминирали един друг само няколко часа след началото на борбата. Те обаче бяха млади хора и щяха да имат други шансове за участие.
След няколко минути състезателите от пет станаха четири. Още в самото начало Мертън изпитваше съмнения относно ползата от въртеливото движение на „Санбийм“. Оправдаха се.
Марсианският кораб не бе успял да заеме правилна позиция. Въртеливото движение му бе придало прекалено голяма устойчивост. Пръстеновидното му платно, вместо да бъде скосено спрямо слънчевите лъчи, бе ярко огряно от тях. Така Слънцето го изтикваше обратно надолу с максимално ускорение.
Това бе най-лошото, което можеше да се случи на един капитан. Всъщност, бе нещо по-лошо от сблъсък, защото в случая можеше да търси вината само в себе си. Никой обаче не проявяваше особено съчувствие към провалилите се заселници, докато те бавно изоставаха. Преди състезанието бяха демонстрирали твърде голяма самонадеяност и самохвалство, за които сега бяха справедливо наказани.
Но все още бе твърде рано да се отпише „Санбийм“ напълно. Оставаха още половин милион мили и не бе изключено при изминаването им да набере скорост. Нещо повече, ако отпаднеха още няколко състезатели, можеше да се окаже единственият оцелял участник и да стигне до финала. Такива неща вече бяха ставали.