— Привет, Джон — каза той, уж разсеяно по канала за междукорабна връзка. — Бих се радвал, ако наблюдаваш какво ще направя. Може би ще ти е интересно.
Мертън отиде при перископа и настрои увеличението на максимум. На фона на звездите се виждаше блестящото платно с форма на малтийски кръст на „Лебедев“, малко, но много релефно. Изведнъж стана нещо невероятно. Четирите рамена на кръста бавно се отделиха от централния квадрат и заедно с въжетата си отплуваха встрани.
Марков, след като бе на път да достигне необходимата скорост и вече не се нуждаеше от сложни маневри около Земята, бе решил да се освободи от цялата излишна маса. Отсега нататък „Лебедев“ щеше да бъде почти неуправляем, но това вече не беше важно, тъй като тази част от пътя бе лесна и не се нуждаеше от сложна навигация. По същия начин някой яхтсмен от древността можеше да се освободи от тежестта на кормилото и кила, стига да знаеше, че остатъкът от състезанието ще премине в спокойно море.
— Поздравявам те, Димитри — отвърна Мертън. — Не ще и дума, че номерът си го бива. Няма обаче да свърши работа. Вече не можеш да ме настигнеш.
— Още не съм свършил — отвърна руснакът. — Има една стара руска приказка за една шейна, преследвана от вълци. За да се спаси, кочияшът започнал да изхвърля от нея пътниците един по един. Виждаш ли връзката?
Мертън веднага я видя. На последната част от трасето Димитри вече не се нуждаеше от втори пилот. „Лебедев“ наистина можеше да се облекчи от товара си.
— На Алексей това няма да му бъде много приятно — отвърна Мертън. — Пък и би било в нарушение на правилата.
— На Алексей не му е приятно, но капитан на яхтата съм аз. Ще изчака десетина минути в космоса, докато комодорът го прибере. Колкото до правилата, в тях не е казано нищо за числеността на екипажа. Ти би трябвало да го знаеш.
Мертън не отговори. Бе много зает, тъй като се бе заел с изчисления на основата на това, което му бе известно за конструкцията на „Лебедев“. Когато ги приключи, вече знаеше, че краят на състезанието все още е неясен. Руснакът можеше да го настигне тъкмо в момента, когато се надяваше да премине покрай Луната.
Изходът от съзтезанието обаче вече бе решен на разстояние деветдесет милиона мили от тях.
На третата слънчева обсерватория, намираща се в орбитата на Меркурий, автоматическите уреди регистрираха цялата история на изригването. Върху сто милиона квадратни мили от повърхността на Слънцето избухна такъв ярък синьобял огън, че в сравнение с него останалата част от диска избледня. От този горящ ад, като се извиваше и гърчеше в собственото си магнитно поле като живо същество, се появи наелектризирана плазма. Пред нея, движейки се със скоростта на светлината, просветна предупредителният блясък на ултравиолетови и рентгенови лъчи. Щеше да достигне Земята след осем минути, но бе сравнително безобиден. Не можеше да се каже обаче същото за заредените атоми, които го следваха с малката скорост от четири милиона мили в час. Само след ден щяха да достигнат „Даяна“, „Лебедев“ и останалата част от малобройната флотилия и да ги обвият в облак от смъртоносна радиация.
Комодорът реши да отложи решението си до последната минута. Дори и след като плазменият език задмина орбитата на Венера, все още не се знаеше дали ще докосне Земята или не. Когато обаче се оказа само на четири часа разстояние и присъствието му бе регистрирано от радарите, базирани на Луната, комодорът разбра, че положението е безнадеждно. През близките пет или шест години, докато Слънцето се успокои, състезания със слънчеви яхти нямаше да се провеждат.
Цялата Слънчева система въздъхна разочаровано. „Даяна“ и „Лебедев“ бяха на половината път между Земята и Луната, плътно една до друга, обаче никой нямаше да разбере коя яхта е по-бърза. Ентусиастите можеха да спорят по този въпрос години след това, в летописите щеше да бъде отбелязано просто: „състезанието бе отменено вследствие на слънчево изригване“.
Когато Джон Мертън чу нареждането, изпита огорчение, каквото не бе познавал от детството си. Ясно си спомни своя десети рожден ден. Бяха му обещали за подарък модел на известния космически кораб „Утринна звезда“ и той цели седмици бе мечтал как ще го сглоби и избираше място в спалнята си, където да го закачи. В последния момент обаче, баща му му съобщи тъжната новина: „Съжалявам, Джон, но е много скъп. Може би догодина…“
След половин век, изживян успешно, Мертън отново се почувствува като покрусено момче.
За миг му хрумна мисълта да не се подчини на заповедта на комодора. Какво би могъл да му направи, ако пренебрегнеше неговото предупреждение? Дори и състезанието да беше отменено, Мертън пак можеше да достигне Луната и името му да се запази в книгите за рекорди цели поколения.