Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря
Една одисея във времето #2
Част 1
Гибелно слънце
1
Завръщането
Бисиса Дът изстена и се олюля. Беше права. Не знаеше къде се намира.
Зазвуча музика.
Тя се извърна към стената, която показваше увеличеното изображение на невероятно красив млад мъж, стиснал в ръка старомоден микрофон. Невъзможно, но истина: виждаше синтетична поп звезда, дестилирана от най-съкровените желания на момичетата.
— Божичко, прилича на Александър Велики!
Бисиса не можеше да откъсне очи от шарената стена. Едва сега осъзна колко сивкав и неугледен е Мир. Но пък Мир беше съвсем друг свят.
— Добро утро, Бисиса — поздрави я Аристотел. — Закуската те чака долу. Днешните водещи новини са…
— Млъквай! — Гласът й бе пресипнал.
— Разбира се. — Синтетичният младеж запя по-тихо.
Тя се огледа. Намираше се в своята спалня, в лондонския си апартамент. Изглеждаше й някак смален, прихлупен. Леглото бе голямо, меко, оправено.
Отиде до прозореца. Военните й кубинки тропаха по пода и оставяха по килима прашни следи. Небето бе сиво, на хоризонта се виждаше светлата черта на задаващия се изгрев, върху който се отпечатваше градският силует.
— Аристотел.
— Бисиса?
— Коя дата сме днес?
— Вторник.
— Попитах за датата.
— Аха. Девети юни две хиляди трийсет и седма.
— Би трябвало да съм в Афганистан.
Аристотел се покашля многозначително.
— Бисиса, с времето започнах да привиквам с навиците ти внезапно да променяш плановете си. Помня как веднъж…
— Мамо?
Тъничък сънен гласец. Бисиса се обърна.
Мира беше боса, с голо коремче, с разчорлени коси и си търкаше очите — току-що събудило се осемгодишно момиченце. Носеше любимата си пижамка, изрисувана с герои от комикси, въпреки че отдавна й бе станала малка.
— Не знаех, че ще се прибереш толкова скоро.
Нещо се скъса в нея. Бисиса протегна ръце.
— Мира, милинката ми…
Мира се отдръпна.
— И миришеш странно.
Бисиса се огледа стреснато. Носеше оранжевия си комбинезон, дрипав и покрит с кръпки, прашен и мръсен. Едва ли щеше да изглежда по-странно в апартамента си дори със скафандър.
Тя се усмихна насила.
— Май ще е добре да взема един душ. После ще закусваме и ще ти разкажа…
Изведнъж светлината се промени. Тя се обърна към прозореца. Над града бе увиснало Око — сребърно кълбо, като противовъздушен балон през Втората световна война. Не можеше да определи на какво разстояние е, нито колко е голямо. Но знаеше, че това е инструмент на Първородните, които я бяха прехвърлили на Мир, друг свят, и я бяха върнали у дома.
И в този момент над покривите на Лондон изгряваше гибелно слънце.
2
Върхът на вечната светлина
Михаил Мартинов беше посветил живота си на изучаването на земната звезда. И в момента, в който видя слънцето в утрото на онзи съдбовен ден, дълбоко в душата си разбра, че нещо не е наред.
— Добро утро, Михаил. На Луната е два след полунощ. Добро утро, Михаил. Вече е два часът и петнайсет секунди. Добро утро…
— Благодаря, Талес. — Ала той вече беше станал. Както винаги, се бе събудил с точност до минута според личния си режим, без да има нужда от меките думи на електронното събуждане, режим, който спазваше независимо от хюстънското време, поробило останалата част на Луната.
Михаил беше човек на рутината. И щеше да започне деня, както започваше всеки ден от дългите си и самотни дежурства в тази космическа метеорологична станция — с разходка на слънчева светлина.
Набързо закуси с плодов концентрат и вода. Винаги пиеше водата чиста, незамърсена с гранули кафе или чаени листа, защото беше вода от Луната, резултат от милиарди години бавно кометно натрупване и сега добивана и обработвана за него от роботи за милиони долари — според Михаил тя заслужаваше да й се наслаждава.
Енергично намъкна скафандъра си. Удобен и лесен за употреба, той бе плод на шейсетгодишно развитие от тромавия си аналог, носен от астронавтите от „Аполо“. И беше интелигентен. Толкова интелигентен, че според някои можеше сам да се разхожда по Луната.
Въпреки интелигентния си скафандър, Михаил грижливо направи задължителните серии ръчни проверки на жизнените системи. Освен електронното вездесъщие на Талес живееше съвсем сам на южния полюс на Луната, а се знаеше, че от ниската гравитация се оглупява — „космическо оглупяване“, така му викаха. Той отлично разбираше колко е важно да се съсредоточи върху задачите, необходими, за да остане жив.