Слънчевата светлина стигаше до нея пряко, преди да се отрази от вътрешните планети. Ала сега всички планети грейнаха като коледни свещички, една след друга в бърза последователност: Меркурий, Венера… и после Земята, към която недвусмислено беше насочен този жесток стълб светлина. Значи беше истина.
И освен Земята в небето заискри нова светлина. Това бе щитът, ярък като звезда в слънчевата буря, изкуствено тяло, виждащо се от повърхността на Марс.
Хелена имаше работа и не разполагаше с много време. Изключи блокировките на „Бигъл“ и продължи по маршрута си.
04:31 (лондонско време)
В Лондон изгревът трябваше да започне малко преди пет сутринта. Половин час преди това Шивоун Макгоран се качи с асансьора на Евроиглата.
Шахтата се издигаше от покрива на небостъргача чак до самия Купол. В крайни случаи тя щеше да послужи за евакуация през покрива, въпреки че винаги бе оставало малко неясно точно каква помощ ще намерят там. Това беше една от малкото отстъпки, които направи премиер-министърът, за да предпази хората си.
Шахтата имаше прозорци и докато Шивоун се изкачваше, през погледа й се ширна центърът на Лондон.
Уличното осветление бе сведено до минимум и цели райони от столицата тънеха в мрак. Реката се точеше като тъмна лента през града, тук-там осеяна с искрици, може би полицейски или военни патрули. Светлини обаче пламтяха на местата на нощни веселби, религиозни и други събирания. Имаше и оживен трафик, видя Шивоун по върволиците фарове, пронизващи нощния мрак въпреки призивите на градската управа всички да си останат вкъщи.
Накрая покривът се затвори над нея. За последен път зърна греди и подпори, поддържащи роботи, пълзящи като паяци по тях, и малкото лондонски гълъби, спокойно накацали под този гигантски таван.
Асансьорът спря и вратата се отвори.
Тя излезе на платформата, просто бетонна плоча, свързана с облата външна повърхност на Купола, открита към въздуха и ледения априлски нощен вятър. Но всъщност беше напълно обезопасена, заобиколена с фина мрежа, два пъти колкото човешки ръст. Вратите на този кафез водеха към страховити наглед спускащи се надолу стълби, по които човек можеше да слезе на земята, ако всичко друго откаже.
Двама мускулести войници стояха на пост. Провериха идентификационния й чип с ръчни скенери. Шивоун се зачуди през какъв интервал сменят тези търпеливи портиери — и докога ще останат на поста си, когато бурята се развихри.
Тя се отдръпна от войниците и погледна нагоре.
Точно преди зазоряване небето изглеждаше разнообразно. Накъсани облаци се носеха от изток на запад. На изток зад тях пълзеше многопластово кървавочервено сияние, множество завеси, които плавно се вълнуваха. Гледката бе видимо триизмерна, исполинска суперструктура от светлина, която се извисяваше над нощната половина на Земята. Това беше ефект от типа на северното сияние, разбира се. Високоенергийните фотони от гневното слънце разцепваха атомите в горните пластове на атмосферата и запращаха електрони по спираловидните линии на земното магнитно поле. Сиянието бе само резултат, един от най-безобидните.
Шивоун се приближи до ръба на платформата и надзърна надолу. Куполът беше гладък и огледален като полиран хром и отразяваше отблясъците на сиянието. Въпреки че грамадата на Тенекето пречеше на гледката, тя можеше да види ширналите се в подножието на Купола околности на Лондон. Цели квартали от по-вътрешните предградия бяха потънали в мрак, разкъсван от островчета светлина, вероятно болници и военни или полицейски постове. На други места обаче, вече в периферията на Купола, сияеха ярки светлини — хората все още предизвикателно разцепваха нощта. Чуваше се и далечен пукот на изстрели. Тази нощ беше всичко друго, но не и обикновена — ала като гледаше познатия, все още повече или по-малко непроменен пейзаж, човек трудно можеше да повярва, че от другата страна на света вече бушува пожар.
Един от войниците я докосна по рамото.
— Скоро ще съмне, госпожо. Може би е по-добре да слезете долу. — Говореше с мек шотландски акцент. Беше много млад, на не повече от двайсет и една — двайсет и две.