Властите от години бяха предупредени за това. Дори бяха изровили някои прашни стари военни проучвания. Ефектът на ЕМИ бил открит случайно, когато при изпитания на бомба в атмосферата неволно унищожили телефонната система в Хонолулу на повече от хиляда километра разстояние. Сериозно се предполагало, че като взривят достатъчно мощна ядрена бомба високо над атмосферата над вероятното бойно поле, електрониката на врага може да бъде унищожена още преди началото на боя. Затова десетилетия наред бяха разработвали техника, способна да издържи на такова облъчване.
Където беше възможно, властите в Лондон бяха приспособили системите си според военните спецификации и ги бяха дублирали по различни начини: предполагаше се например, че оптичните кабели няма да пострадат. Тази нощ „Зелените богини“ на пожарната отново бяха вкарани в действие, лондонските полицаи също патрулираха с много странни наглед коли, някои от които изкарани от музеите. Модерните интегрални схеми, пълни с миниатюрни пролуки, само чакащи да бъдат възпламенени от искри, лесно можеха да изпушат, но по-старите, по-тромави коли, строени около 80-те години на XX век, бяха способни да издържат и на най-страшните удари. Последната предпазна мярка в Лондон бе „заповедта за затъмняване“. Ако хората просто изключеха електрическите си уреди, имаше по-малък шанс да пострадат.
Ала нямаше време да приспособят или заменят всичко и не всеки щеше да седи вкъщи на тъмно. В цял Лондон вече имаше автомобилни катастрофи и се съобщаваше за самолети — които всъщност изобщо не трябваше да летят, — нападали като мухи от небето. Съвременните самолети поддържаха височина чрез активен електронен контрол на авиоповърхностите — и когато чиповете им отказаха, те дори не можеха да летят като безмоторни.
Междувременно само един на сто телефона щеше да преживее тази криза. Същото се отнасяше за ретранслаторните станции. Далеч над тях сателитите един по един напускаха електронното небе. Скоро всеобщата електронна взаимосвързаност, от която зависеше голяма част от бизнеса, щеше да се разпадне — накрая това разпадане щеше да е много по-пълно, отколкото на 9 юни — при това тъкмо когато най-много имаха нужда от нея.
— Извинявай, че те прекъсвам, Шивоун…
Тя знаеше, че като същество, възникнало от мрежата на глобалната взаимосвързаност, тази нощ Аристотел е особено уязвим.
— Как се чувстваш, Аристотел?
— Благодаря, че попита. Чувствам се малко странно. Но мрежите, на които съм основан, са издръжливи. Още отначало са били проектирани да издържат на атаки.
— Знам. Но не и такива.
— Засега мога да устоя. Пък и имам планове за извънредни ситуации, както знаеш. Търсят те, Шивоун. Струва ми се, че е важно. От чужбина.
— От чужбина ли?
— По-точно от Шри Ланка. Дъщеря ти…
— Пердита ли? В Шри Ланка? Невъзможно. Аз я пратих в чеширските солници!
— Очевидно не е останала там — меко отвърна Аристотел. — Ще те свържа.
Шивоун отчаяно се заоглежда и откри образ на цялата Земя, заснета от щита. В момента подслънчевата точка пълзеше по Източна Азия. Тази точка, където в даден момент максималният енергиен поток се изливаше в атмосферата, бе център на ужасяваща спирала от разкъсани облаци. И водата се изпаряваше от океана и сушата навсякъде по дневното полукълбо, като образуваше исполински циклонални системи.
В Шри Ланка скоро щеше да стане пладне.
07:10 (лондонско време)
Пердита клечеше на мократа пръст до една стена в Сигирия. Този „небесен палат“ датираше отпреди тринайсет века, въпреки че през повечето от това време беше изоставен и забравен. И сега не можеше да й осигури убежище.
Небето бе тъмен похлупак, покрит с кипящи облаци, и само бледо сияние показваше мястото на коварното слънце, почти точно над нея. Вятърът брулеше древните камъни, шибаше я по лицето и гърдите. Дъждът плискаше в очите й и беше горещ, адски горещ, въпреки скоростта си. „Като взрив в сауна“, така бе казал Хари, австралийското й гадже, който беше предложил да дойдат тук. Но от дълги минути не бе виждала нито Хари, нито никого.
Вятърът отново промени посоката си и устата й се напълни с дъжд. Имаше солен вкус, морска вода, вдигната направо от океаните.
Телефонът й бе тежък военен апарат — майка й беше настояла постоянно да го носи със себе си през последните два месеца. Удивляваше се, че още работи. Ала трябваше да крещи в него, за да надвиква вятъра.