— Майко?
— По дяволите, какво правиш в Шри Ланка, Пердита? Пратих те на сигурно място в солниците. Глупава, егоистична…
— Знам, знам — нещастно отвърна момичето. Ала й се бе сторило чудесна идея да се измъкне.
За пръв път беше дошла в Шри Ланка преди три години. И веднага се бе влюбила в острова. Макар и все още раздиран от време на време от противоречията на миналото, той й се стори поразително мирен, без боклуците, тълпите и ужасната пропаст между богатите и бедните, която помрачаваше Индия. Дори затворът в Коломбо — където веднъж беше пренощувала, след като, заредена с прекалено много палмово вино, се бе присъединила към Хари в свръхбурна демонстрация пред индонезийското посолство заради договорите за изсичане на горите — се беше оказал изумително цивилизован, с голяма табела над входа, гласяща „ЗАТВОРНИЦИТЕ СА ЧОВЕШКИ СЪЩЕСТВА“.
Подобно на много туристи, Пердита беше привлечена към сърцето на острова, между Анурадхапура, Полонарува и Дамбула. Равнината бе осеяна с огромни скали и покрита с джунгли от тик, абанос и махагон. Сред дивата природа и красивите селца се таяха удивителни културни паметници като този дворец, който беше обитаван само двайсет години, преди да потъне в джунглата за векове.
Пердита бе нещастна от перспективата да се завре в някаква дупка в Чешир. Датата на слънчевата буря наближаваше и докато властите по целия свят полагаха усилия да защитят градове, петролни кладенци и електростанции, възникна друго движение, обединило се около младежите, опитващи се да защитят част от останалото: периферното, неблагосклонно приеманото от обществото, разрушеното, пренебрегваното. И когато Хари й предложи да отидат на Шри Лаика, за да се опитат да спасят част от Културния триъгълник, тя се нахвърли на тази възможност и се измъкна. Младите доброволци седмици наред енергично събираха семена от дърветата и растенията и ловяха диви животни. Най-големият проект на Пердита беше да се покатери над Сигирия в опит да я увие в огледално фолио — нещо като грамадна коледна пуйка, както бе казал Хари.
Предполагаше, че всъщност не е вярвала в ужасните прогнози за слънчевата буря — ако беше, сигурно в крайна сметка щеше да си остане в ония чеширски солници и да замъкне и Хари там. Е, бе сбъркала. Шивоун й беше обяснила, че целта на щита е да сведе слънчевата топлина до една хилядна от вълната, която иначе щяла да залее планетата. Което бе невероятно: щом това беше само една хилядна, каква ли беше цялата сила на бурята?
— Фолиото моментално отхвърча от Сигирия — нещастно извика в телефона Пердита. — И половината дървета са изкоренени, и…
— Как успя да се измъкнеш от проклетите солници? Имаш ли представа какви връзки трябваше да използвам, за да те вкарам там?
— Няма никакъв смисъл да ми викаш, майко. Сега съм тук.
Шивоун се опита да се овладее.
— Добре. Добре. Намери си убежище. Остави телефона включен. Ще се обадя на някои места. Част от глобалната система за позициониране е изключена, но може да успеят да те открият…
Вятърът се усили още повече, удряше я като мощен мокър юмрук.
— Майко…
— Ще се свържа с военните на острова… с британското консулство…
— Мамо, обичам те!
— О, Пердита…
Ала телефонът пръсна искри в ръката й, тя го хвърли и той угасна.
И вятърът я издигна от земята.
Вдигна я така, както правеше баща й в ранното й детство. Въздухът беше горещ, влажен и пълен с останки, вятърът се носеше толкова бързо, че Пердита едва дишаше. Ала странно, това бе почти успокоително, да я носи като листо. Така и не видя грамадния тиков дънер, премятащ се във въздуха като самата нея, който сложи край на живота й.
42
Пладне
10:23 (лондонско време)
На Луната Михаил Мартинов и Юджийн Менгълс седяха един до друг.
Стените бяха покрити с екрани и комуникационни връзки, търпеливи работници шепнеха в микрофоните си — по-рано това бе кабинетът на Бъд Туук, когато командваше „Клавиус“ — но сега, разбира се, Бъд се намираше в Л1 и рискуваше живота си, докато Михаил пиеше кафе и гледаше интересни картинки.
— Вече не можем да направим абсолютно нищо — заяви руският астрофизик. — Нищо друго, освен да гледаме, да регистрираме и да се учим за бъдещето.
— Стига си го повтарял — измърмори Юджийн, с импулсивно движение отмести стола си и закрачи из помещението.