Ала не днес. Вече не бе млад като преди и се беше сковал след неспокойния сън, цялото тяло го болеше. Пък и днес бе поредният горещ, душен ден, след като над гората се беше спуснал странен сумрак, ден, когато не ти се прави нищо друго, освен да лежиш и да си пощиш козината. Инстинктивно знаеше, че днес няма да се занимава с Кичурестия. Може би утре.
Едноокия изостана от групата и унило се покатери на едно от най-високите дървета. Лягаше си.
В собствения си ум той нямаше име за себе си естествено, също както нямаше имена за другите от групата — въпреки че като изключително обществено животно, познаваше всеки от тях почти също толкова добре, колкото и себе си. „Едноокия“ го бяха нарекли работниците, които се грижеха за групата и другите обитатели на тази част от конгоанската гора.
На двайсет и осем години Едноокия бе достатъчно възрастен, за да е преживял огромната философска промяна, настъпила с човечеството и довела до прехвърлянето му към рода Homo, братовчед на човеците, вместо Pan, „обикновено“ животно. Това „преименуване“ му беше осигурило закрила от бракониери и ловци — същите, които бяха пронизали едното му око с куршум, когато бе по-млад от Кичурестия.
И сега неговите братовчеди също му осигуряваха закрила в този най-ужасен ден в дългата история на човечеството, а всъщност и на човекоподобните маймуни.
Стигна до върха на дървото. В примитивното гнездо от огънати клони все още усещаше миризмата на собствените си изпражнения и урина от последния си сън. Заигра се с клоните, разчепка няколко кичура от козината си.
Естествено Едноокия не съзнаваше революцията в човешкото мислене, за него важно беше собственото му оцеляване. Ала усещаше други промени. Например странното объркване на деня и нощта. Над главата му не се виждаше нито слънце, нито небе. Странни неподвижни светлини огряваха гората, обаче в сравнение с тропическото слънце можеха да хвърлят само здрач — и тъкмо затова тялото на Едноокия не беше сигурно дали е време за сън, въпреки че бе бодърствал само няколко часа.
Той се просна на леглото си и размърда крайници, за да се намести удобно. В гърдите му закъкри мъгляво негодувание срещу всички тези нежелани промени, объркване, за което щяха да му съчувстват мнозина възрастни хора. И умът му се изпълни с кървав образ на Кичурестия. Юмруците му се свиха, докато си представяше какво ще направи, за да смири младия си съперник.
Разпокъсаните му мисли заплуваха в неспокоен сън.
Топлина и светлина се изляха от високото обедно слънце, развихри се буря, обхванала цял континент. Сребристите стени на купола се вълнуваха и плющяха със звук, напомнящ гръмотевици. Ала издържаха.
11:57 (лондонско време)
Съблечени по бельо, Бисиса и дъщеря й лежаха една до друга на тънък туристически дюшек в осветената само от свещта дневна.
Беше ужасно горещо, по-горещо, отколкото Бисиса, която все пак имаше опит в Северозападен Пакистан и Афганистан, бе смятала, че е възможно. Въздухът беше като дебело влажно одеяло — тя усещаше, че по корема и се стича пот и попива в дюшека под нея. Не можеше да помръдне, не можеше да се обърне, за да види дали Мира е добре и дали изобщо е жива.
От часове не беше чувала гласа на Аристотел и това й се струваше извънредно странно. Цареше тишина, освен тяхното дишане и тиктакането на един-единствен настолен часовник, стар и голям, нежелано наследство от бабата на Бисиса — все още работеше, тъй като големите му механични вътрешности бяха неуязвими за електромагнитния импулс, докато екраните, телефоните и другите електронни устройства бяха станали напълно негодни.
Навън имаше много шум. Чуваше се кънтеж и грохот като артилерийски огън, от време на време нещо като дъжд, плискащ върху дъсчен покрив. Това бяха предвидените последици от навлизането на огромни количества топлинна енергия в атмосферата.
Щом положението беше толкова тежко под Тенекето, какво ли бе в останалата част от страната? Щеше да има внезапни наводнения, помисли си тя, пожари и вихрушки като канзаско торнадо. Бедната Англия.
Ала топлината бе най-страшното. Знаеше безрадостните цифри от военната си подготовка. Не беше само температурата, но и влажността. Отделянето на топлина чрез потене бе единственият механизъм, чрез който тялото й можеше да поддържа вътрешното си равновесие, а при прекалено висока относителна влажност тя не бе в състояние да се поти.
Над около трийсет и седем градуса, над „прага на затихване“, познавателните й функции се забавяха, способността й за преценка се влошаваше, уменията й отслабваха. При четирийсет градуса и петдесет процента влажност армията щеше да я характеризира като „топлинно неефективна“ — но можеше да издържи около едно денонощие. Ако температурата или влажността се повишаха още повече, този период щеше да се съкрати. След това щеше да настъпи хипертермия и жизнените й системи щяха да откажат: при четирийсет и пет градуса, независимо от влажността, щеше да получи тежък топлинен удар и бързо щеше да последва смърт.