А и Мира. Бисиса беше военен офицер и бе запазила до голяма степен физическата си форма дори на петата година след завръщането си от Мир. Мира беше тринайсетгодишна, млада и здрава, ала без резервите на майка си. Абсолютно с нищо не можеше да помогне на дъщеря си. Можеше само да търпи и да се надява.
Докато лежеше, осъзна, че й липсва старият й телефон. Мъничкото устройство й бе постоянен спътник и наставник, откакто на възрастта на Мира беше получила раздаваните от ООН комуникационни средства като всяко дванайсетгодишно дете на планетата. Докато други скоро бяха зарязали тези „отчаяно тъпи боклуци“, Бисиса винаги бе обичала своя телефон, връзката си с общност, по-голяма от нещастното й семейство в чеширската ферма. Ала нейният телефон беше изгубен на Мир — друг свят, в съвсем друга реалност, изгубен завинаги. И даже да бе тук при нея, вече щеше да е гръмнал от ЕМИ…
Мислите й бяха мътни. Симптом за хипертермия?
Тя изключително предпазливо завъртя глава и погледна бабиния си настолен часовник. Дванайсет. Слънчевата буря трябваше да е в разгара си.
Невъобразим гръм разцепи измъченото небе и сякаш се разтърси целият Купол.
43
Щитът
15:12 (лондонско време)
Бъд Туук видя пробойната в щита много преди да стигне до нея. Човек не можеше да не я забележи. През ципата нахлуваше сноп плътна слънчева светлина, виждаше се по праха и парата на самата тъкан, която превръщаше в мъгла.
Облечен в тежкия си скафандър, радиационно закален и охладен, той се плъзгаше под обърнатата към Земята повърхност на щита. Висеше под грамадна леща — целият щит сияеше, изпълнен със светлината, която разсейваше, нещо като прозрачен таван. Бъд внимаваше да е в сянката на мрежата от непрозрачни плоскости, обхващащи щита, предназначени да го защитят от светлината и радиацията на бурята.
Докато се изтегляше по водещото въже — тук не се допускаха реактивни раници, — погледна през рамо към поддържащата платформа, с която беше стигнал тук, вече смалена в точица в далечината под грамадния покров на щита. Не зърна движение — на квадратни километри от него нямаше никого. И все пак знаеше, че всички са навън и работят, хвърлят и сетните си сили, стотици хора в най-масовата операция със скафандри в историята на космическите полети. Тази мисъл отново му припомни мащабите на щита: наистина беше огромен.
— Стигна, Бъд — прошепна Атина. — Сектор две хиляди четиристотин седемдесет и втори, радиус нула две петдесет и седем, плоскост номер…
— Виждам го — измърмори той. — Няма нужда да ме държиш за ръчичка, по дяволите!
— Извинявай.
Полковникът си пое дъх. Скафандърът му би трябвало да работи — ако системите му откажеха, щеше да се свари в собствената си пот за секунда. Но никога не беше подлаган на такава жега в скафандър.
— Не, ти извинявай.
— Няма нищо — отвърна Атина. — Днес всички ме навикват. Аристотел казва, че било част от работата ми.
— Обаче не го заслужаваш. Ти също страдаш. — Така си и беше. Атина представляваше разум, произлизащ от самия щит. В този ужасен ден топлината намираше и най-малките пролуки, прогаряше си път през плоскостите от интелигентна материя и с всяка изпушила микроверига, знаеше той, метафоричната глава на Атина все повече започваше да я боли.
Той измина последните няколко метра до пробива и извади ремонтния си комплект, устройство не много по-сложно от флакон спрей.
— Между другото, как е Аристотел?
— Не е добре — отвърна Атина. — Най-страшната част от ЕМИ явно свърши, но приливът на топлина води до прекъсвания на много места. Пожарите, бурите…
— Време ли е вече за план „Бе“?
— Аристотел смята, че не е. Струва ми се, че ми няма пълно доверие, Бъд.
Докато работеше, полковникът се насили да се засмее. Спреят беше прекрасно нещо, също полуинтелигентен — просто обтичаше пробива, без да обръща внимание на ужасната топлина на слънчевите лъчи.