— Не бива да слушаш тоя мухлясал музеен експонат. Ти си по-умна от него.
— Но не толкова опитна. Поне той твърди така.
Готово — лъчът чиста, неразсеяна слънчева светлина помръкна и угасна.
— Следващият пробив е… — започна Атина.
— Дай ми малко почивка. — Задъхан, Бъд се отпусна и заплува във вакуума, доколкото му позволяваха обезопасяващите ремъци. Ремонтният инструмент също плаваше, завързан за кръста му.
— Сега кой е музейният експонат? — с обичайната си тромава кокетност попита Атина.
— Изобщо не очаквах да съм тук. — Ала трябваше да го е очаквал, укори се той — трябваше да поддържа формата си. През последните отчаяни месеци преди бурята не бе имал време за тренировки, но това не го оправдаваше.
Вдигна поглед към щита. Представи си, че усеща тежестта на слънчевата светлина, натискаща надолу грамадната структура, че усеща невероятната топлина, изливаща се отгоре й. Това не се поддаваше на човешката интуиция: че само грижливо изчисленият баланс между силите на гравитацията и светлинното налягане, тук, точно на това място, позволява на щита изобщо да поддържа положението си. Струваше му се, че целият щит ще се затвори върху главата му като счупен чадър.
Докато гледаше, по повърхността преминаха вълни от искрящ огън. Това бяха безбройните миниатюрни дюзи на Атина. Светлинното налягане на бурята се оказваше по-неравномерно, отколкото предполагаха моделите на Юджийн, и под тази променлива сила Атина трябваше да поддържа позицията си. Тя работеше по-усърдно от всички тях, вече от часове, помисли си Бъд, при това без изобщо да се оплаква.
Но смъртта на неговите работници му късаше сърцето.
Хората от поддържащия екип на Марио Понзо един по един бяха загинали. Убиваше ги не топлината, а радиацията, това отвратително повишаване на гама и рентгеновата радиация, което Юджийн Менгълс и неговите безкрайни математически проекции не бяха предвидили. Бяха се опитали да заместят отпадналите. Дори Марио беше облякъл скафандър и бе излязъл навън. И когато самият той не беше издържал, Бъд набързо бе предал функциите си на Бела Фингъл — на мостика на „Аврора“ не бяха останали по-старши, — за да облече собствения си очукан стар скафандър.
Изведнъж му се повдигна и той повърна. Идваше дълбоко от стомаха му — не беше ял от началото на бурята — и имаше отвратителен кисел вкус. Лепкавата течност залепна за визьора му и малки късчета заплаваха из шлема му, някои бяха идеални симетрични сфери.
— Бъд? Как си?
— Информирай ме за облъчването — прегракнало нареди полковникът.
— Командният състав е поел сто бера14. — И това въпреки защитната обвивка на „Аврора 2“! — Поддържащият екип, който е навън от началото на бурята, е облъчен с до триста бера. А ти стигаш до сто и седемдесет, Бъд.
Сто и седемдесет!
— Божичко!
След някогашните си преживявания в развалините на Купола на скалата, Бъд знаеше всичко за радиацията. Докато се бе подготвял за днешния ден, отново си бе припомнил таената наука за радиацията и нейното въздействие върху хората. Беше запомнил наизуст безсмислените препоръчителни стойности и всички страховити термини. Бяха му известни и последиците за здравето от радиационните дози. При сто бера, ако човек имаше късмет, няколко дни го очакваше гадене, повръщане, диария. При триста неговите хора вече бяха обезсилени от повръщане и други симптоми. Даже да не бъдеха облъчени повече, двайсет процента от тях щяха да умрат: двеста от хилядата, които лично беше пратил навън. Само от радиацията.
А някои бяха облъчени много повече. Бедният Марио Понзо с дългата брада се беше оставил да загине. Бъд знаеше термините за онова, което бе последвало: еритема и десквамация, зачервяване и изприщване на кожата, а после белене и олющване — едновременно с вътрешни увреждания, Марио беше умрял ужасно, сам в скафандъра си, далеч от всякаква помощ, и все пак до края бе продължил да докладва за състоянието си.
Полковникът погледна надолу, настрани от щита, към откритото лице на пълната Земя. Все едно се взираше в кладенец с ярко осветено дъно. Родната планета, наглед голяма колкото пълна Луна, гледана от Айова, слава Богу, се намираше прекалено далеч, за да различи подробности. Ала като че ли въздухът и океаните бяха разбъркани с великанска лъжица, като кафе със сметана. Сражаваха се със слънцето от дванайсет часа — денят едва беше преполовил — и всичко се разпадаше, самият щит, хората, които се опитваха да го поддържат, и планетата, която трябваше да защити той. Но нямаше какво друго да направят, освен да продължават.