Провери скафандъра си. Мудната система за рециклиране на въздуха бе изчистила повечето от повърнатото, но по визьора му имаше петна.
— Мамка му — измърмори Бъд. — Няма абсолютно нищо по-лошо от това да повърнеш в скафандър. Добре. Казвай сега.
— Сектор две хиляди четиристотин осемдесет и четири, радиус хиляда и две, плоскост номер дванайсет.
— Прието.
— Добре се сработваме, нали, Бъд?
— Да.
— Двамата сме добър екип.
— Най-добрият, Атина — уморено потвърди той. После се обърна и с усилие на волята започна да се изтегля по въжето.
44
Залезът
17:23 (лондонско време)
Куполът над Лондон се беше пропукал.
От прозореца на оперативния център Шивоун ясно виждаше това. Все още бе съвсем тънка линия, но се спускаше по стената от върха чак до земята и свършваше някъде на север зад Юстън. Сияеше в адска розово-бяла светлина и от него капеше горяща материя, като смола, сипеща се на тънка завеса.
Самият град тънеше в дълбок мрак. Електричеството за уличните лампи и прожекторите на Купола накрая беше пренасочено към големите перки на климатичната система. Но на места горяха неовладени пожари и там, където „капнеше“ сияещата материя, земята също се възпламеняваше.
„Сейнт Пол“ обаче се държеше. На слабата светлина на пожарите не можеше да сбърка силуета му. Великата катедрала на Рен15 се издигаше върху основи, датиращи чак от изоставения римски Лондон. Сега облите стени на Тенекето се издигаха далеч над шедьовъра на Рен — ала той се държеше, както и по време на всички предишни национални бедствия. Шивоун се зачуди какъв ли малък героизъм се извършва, за да бъде спасена старата катедрала.
Само че това можеше и да няма значение.
— Ако Куполът падне, с нас е свършено — каза тя.
— Обаче няма да падне — твърдо заяви Тоби Пит и си погледна часовника. — Пет и половина. По-малко от два часа до залез-слънце. Ще издържим.
След смъртта на Пердита Тоби явно си беше поставил за задача да повдига духа й. Той бе добър човек, помисли си Шивоун. Но разбира се, не можеше да каже и да направи нищо, за да промени нещо за нея, вече не. Тя беше надживяла родната си дъщеря: изумителна, ирационална мисъл. Нищо друго нямаше значение. Ала не усещаше болката от тази ужасна ампутация, поне засега.
Обзета от чувството, че се движи на автопилот, Шивоун плъзна поглед по големите стенни дисплеи.
Образите от цялата Земя все още бяха с изненадващо добро качество. Естествено Луната и щитът се намираха откъм слънчевата страна и затова гледаха към дневното лице на Земята, докато планетата се въртеше под тях. Но имаше и едно-две очи в небето над нощната страна, все още функциониращи цели четиринайсет часа след началото на слънчевата буря.
Част от информацията от нощната страна идваше от президент Алварес, която се намираше някъде над Индия. Много преди да се разрази бурята, тя беше излетяла с последния президентски самолет, чудовище с ядрени двигатели, което можело, твърдяха някои, да остане във въздуха две седмици, без да презареди. За такъв самолет бе нищо робота да обикаля планетата през двайсетината часа на бурята, вечно бягайки от светлината.
Един от информационните потоци идваше от други бегълци, намиращи се в Л2. Втората Лагранжова точка на Земята стоеше на линията Земя — слънце, но откъм нощната страна на планетата. Затова, докато щитът в Л1 постоянно се огряваше от слънчева светлина, разположената в земната сянка Л2 тънеше във вечна нощ. В момента Л2 беше над меридиана, който минаваше през Югоизточна Азия.
И в Л2 тайно бяха построили голямо убежище, фрашкано с трилионери, диктатори и други богати и могъщи тилове — сред които, твърдяха слуховете, половината от британското кралско семейство. Единствената позната, която имаше Шивоун в Л2, беше Филипа Дюфло, някога обикновена помощничка в лондонското кметство — която обаче изненадващо се е оказала от семейство с невероятно дебели връзки. И тъкмо тя се беше погрижила информационният поток от Л2 до Лондон да остане непрекъснат — и бе подхвърляла намеци какво става там горе. Някои от по-упадъчните обитатели на убежището се впуснали във веселие, докато Земята гореше. Едно тайно общество дори обсъждало планове за след слънчевата буря, когато тази елитна група се върнела на Земята, за да поеме командването: „Адам и Ева в обувки на «Гучи»“ — презрително подхвърли Тоби Пит.