— Излизайте! Излизайте!… — После се разнесе шляпане на тичащи крака и неизвестният изчезна.
Бисиса се насили да се надигне и да седне. Не беше ли малко по-хладно? Но дори на половин метър над пода въздухът бе горещ и влажен.
Отдавна беше изгубила представа за времето, въпреки че старият настолен часовник търпеливо продължаваше да тиктака по време на цялата криза. Когато бе усетила първия трус, минаваше пет. Колко време беше минало оттогава? Час, два? От жегата мислите й се бяха превърнали в каша.
Сега обаче подът пак се разтърси. Трябваше да се измъкнат оттук: тази мисъл си проправи път в объркания й от горещината мозък. Щом някой в такъв момент бе рискувал живота си, за да дойде да им каже да бягат, трябваше да му обърне внимание.
Мира все така лежеше по гръб, но дишаше равномерно. Вместо почти в безсъзнание, както беше изглеждала доскоро, сега сякаш просто спеше. Бисиса я раздруса.
— Хайде, миличко. Събуди се. — Момичето се размърда и замърмори сърдито.
Бисиса коленичи, после се изправи. Залитна към кухнята и намери неразпечатана бутилка вода. Отвори я и отпи — бе адски гореща, но като че ли я съживи. Занесе водата на Мира в дневната и отиде да потърси дрехи.
Тръгнаха към стълбището. В мастиленочерния мрак, нарушаван само от свещта, която Бисиса предвидливо бе взела, слязоха до изхода. Наоколо нямаше никого, но по стъпалата бяха пръснати играчки, дрехи, стъпкана факла, неща, изпуснати от бързащи хора.
Излязоха в сумрачното червено сияние навън. След дългите часове на бурята въздухът под Купола беше гъст и пълен с дим. Покрай тях бързаха хора, всички тръгнали на запад. Към Фулъм Гейт, смътно разбра Бисиса, изхода от Тенекето.
И самият Купол бе пропукан. Изумителен огнен белег се спускаше отгоре до долу и се губеше някъде на север. Грамадни огнени късове от структурата валяха като силен дъжд. Тъкмо тази огнена завеса осветяваше сцената около Бисиса.
Земята отново се разтърси. Ако продължеше така, целият Купол можеше да се срути отгоре им. Трябваше да последват мъдростта на тълпата: по-добре да рискуват и да излязат от Купола. Тя задърпа Мира към Портала.
Все още полузаспала, дъщеря й захленчи, че я влачи така.
— Какво е това земетресение? Бомби ли са?
— Бомби ли? Не. — Бисиса беше сигурна, че бежанците и демонстрантите, които се бяха събрали за своята малка война пред лондонските портали, вече са прогонени от бурите — или по-вероятно бяха мъртви. — Мисля, че наистина е земетресение.
— Но в Лондон няма земетресения!
— Днес е странен ден, миличко. Целият град е построен върху глина, забрави ли? Ако тя изсъхне, ще започне да се напуква.
— Цените на недвижимите имоти ще станат на пух и прах — изсумтя Мира.
Бисиса се засмя.
— Хайде, само още мъничко. Виж, ето го Портала…
Той беше широко отворен и разкриваше червеното небе. Тътрещата се тълпа, която се събираше от всички посоки, образуваше опашка. Бисиса и Мира бавно се придвижваха напред.
Това бе типична лондонска тълпа, с лица, отразяващи произход от всички расови групи на планетата: Лондон векове преди Ню Йорк беше привличал потоци хора отвсякъде. В навалицата имаше млади и стари, деца, носени на ръце от родителите си, старци, подкрепяни по пътя. Сбръчкани старици и ококорени дечурлига, возени в инвалидни, ръчни и пазарски колички. Когато един старец падна от изнемога, две млади жени се наведоха да му помогнат да се изправи.
Всички изглеждаха толкова зле, колкото се чувстваше Бисиса. Повечето носеха съвсем леки дрехи, подгизнали от пот — косите на мъжете бяха залепнали за главите им, жените мъчително се олюляваха на подутите си крака. Но не се паникьосваха, не се блъскаха, не се биеха, въпреки че нямаше и следа от полиция и военни, никакви органи на реда. „Хората са издръжливи — помисли си Бисиса. — Помагат си да оцелеят“.
— Като през Втората световна — отбеляза Мира.
— Да, сигурно. — Бисиса изпита нежна обич към тези очукани, издръжливи, упорити многоезични лондончани. И за пръв път повярва, че наистина може да преживеят бурята.
След Портала тълпата се разливаше нашироко. Здраво хванала Мира за ръка, Бисиса излезе в един преобразен свят, свят на вода и огън.
Над дима се носеха гъсти облаци, някои видимо кипяха, пращяха мълнии. Небето над облаците сякаш пламтеше и бе покрито с грамадни яркочервени пластове, като че ли Земята беше хвърлена в огромна пещ. Навярно пак сияние от типа на северното.