А на земята Лондон гореше. Въздухът бе пълен с дим, пепел лепнеше по мократа от пот кожа на Бисиса. Миришеше на пръст, прах и пепел — и на нещо по-неясно, нещо като горящо месо. Ала дъждовете, които, слава богу, бяха отстъпили, бяха оставили вода по всяка морава и във всеки канал и светлината от пламтящото небе се отразяваше по пътищата и покривите на къщите. Гледката беше странно, неземно красива, окъпана в кървавочервената светлина, бликаща от небето и отразяваща се на земята.
Мира посочи на запад.
— Виж, мамо. Ето го слънцето.
Бисиса се обърна. Ала не видя слънцето естествено, а щита, все още на мястото си след всички тези часове, все още защитаващ Земята. Приличаше на дисковидна дъга, все по-ярка, колкото повече се отдалечаваше от центъра, синьолилава в сърцето си и гневно оранжева по края. Зад ръба на самия щит блестеше ярко сияние, осеяно с нишки и искри, които лесно се виждаха с просто око.
Ала ужасното слънце потъваше към хоризонта на запад и димът на огньовете в Англия се издигаше, за да го скрие.
— Почти е залез — каза някой. — Още двайсет минути и повече няма да го видим това копеле.
С периферното си зрение Бисиса зърна движение. Покрай краката на хората пробягваха дребни тела. Кучета, лисици, даже същества, които приличаха на плъхове, безшумно напускаха срутващия се Купол и се пръскаха по опожарените улици навън.
Заваля топъл солен дъжд — заплющя по голата глава на Бисиса. Тя прегърна Мира.
— Да се скрием някъде.
Забързаха заедно с хилядите други сред развалините на Лондон.
45
Марсианската пролет
21:05 (лондонско време)
Хелена Ъмфравил се олюляваше по охровата равнина.
Стигна до малко възвишение. Изкатери го, ала то водеше само до същата неравна, осеяна с камъни земя. Тя сърдито продължи нататък.
Беше уморена като куче и скафандърът й никога не й се бе струвал толкова тежък. Нямаше представа откога върви — от часове във всеки случай. И все пак не се отказваше. Нямаше какво друго да направи.
Озова се на ръба на каньон и задъхано спря. Намираше се пред сложна система от дерета и скали, чиито склонове бяха осеяни с малки кратери. В редкия въздух на марсианския следобед гледката беше ясна чак до хоризонта. Това разваляше качеството й, разбира се — нямаше го онова замъгляване, което придаваше триизмерна огромност на земния Голям каньон. Все едно гледаше красива картина, нарисувана с ограничената марсианска палитра от охраво, червено и оранжево.
Не беше интересно. На Марс гъмжеше от каньони. Всъщност каньонът я ядосваше — напълно ирационална емоция. В края на краищата той не бе виновен за всичко това. Хелена изсмука и последната вода от запаса си.
През най-страшната част от бурята се беше скрила в „Бигъл“ — беше го спряла под един скален навес. Нямаше друго убежище. Корпусът на всъдехода я защитаваше, а скафандърът изолираше топлината. Затова се бе спасила — въпреки че спокойно можеше и да е облъчена с радиация, достатъчна, за да я убие.
Което естествено сега си оставаше чисто теоретично.
Беше открила източника на сигнала, който я бяха пратили да търси.
Накрая се бе оказал просто маяк, малък триног автомат, безнадеждно пиукащ в мрака. Навярно беше предназначен да обозначи мястото за кацане на кораб, който така и не го бе последвал. Ала беше ясно кой го е пратил: знаците на корпуса несъмнено бяха китайски.
Бе отишла там напразно. И на неочаквано висока цена. Когато се беше върнала във верния си „Бигъл“, го бе заварила негоден, просто ей така. Електрониката му сигурно се беше поддала на слънчевата атака и основните му системи, включително животоподдържащите, бяха мъртви като Марс.
Без всъдехода не можеше да се върне на „Аврора“. Резервите на скафандъра й щяха да стигнат за още няколко часа, а това нямаше да е достатъчно, за да я вземе друг всъдеход. Беше жива и здрава, дишаше, също като допреди един сол. Ала бе обречена от жестоките уравнения на марсианското оцеляване.
Разбира се, нямаше да е единствената жертва в слънчевата система този ден.
Поне беше специална, каза си Хелена. Въпреки че не бе първият човек, стъпил на Марс, щеше да е първият, умрял тук. Това навярно си струваше да й издигнат паметник.
И щеше да изпълни дълга си до последно. Космическите агенции открай време имаха процедури за такива случаи. Ако беше умряла в космоса — както бяха обсъждали специалистите от НАСА преди десетилетия, когато Международната космическа станция бе посрещнала първите си обитатели — тялото й щеше да бъде запечатано в чувал и завързано за някоя външна подпора, докато можеха да го върнат на Земята. Тук на Марс дългът й на първо място беше към планетата и нейната предполагаема биосфера — не биваше да я замърсява със своя разлагащ се труп. Всъщност просто трябваше да остане тук. Когато нагревателите на скафандъра й откажеха, бързо щеше да замръзне и така да запечата всички организми, които евентуално беше донесла от Земята, докато успееха да приберат тялото й. Скафандърът навярно дори нямаше да падне. Щеше да се превърне в статуя, помисли си Хелена, в паметник на самата себе си и на тъпия си късмет.