Ала не можеше да понесе мисълта да умре до своя нещастен отказал всъдеход. Затова беше решила да се отдалечи в марсианската пустош, просто за да види повече от планетата, която я убиваше.
Но късметът й си остана същият. Бе прекосила скучната равнина до този скучен каньон.
Нещо помръдна в краката й. На земята се образуваха дупки и кратери, помисли си тя, но не по-големи от нокътя на палеца й. Дали не бе попаднала в някакъв особен микрометеоритен дъжд? А после чу трополенето по шлема си.
Вдигна глава. И видя капките, падащи от небето — големи, бавни капки, сипещи се навсякъде около нея и размазващи праха по визьора й.
Беше дъжд. Първият дъжд на Марс от милиард години.
Слънцето бълваше огън по лицата на всичките си кръжащи около него деца.
Обърнатата към слънцето страна на Меркурий се стопи, кратери, стари като самата планета, се разтвориха в магмени палимпсести. Венера изгуби голяма част от смазващата си атмосфера — участ, която можеше да сполети Земята, ако го нямаше щита. Ледените луни на Юпитер се стопиха на много километри дълбочина. Странна трагедия се разигра на Сатурн — неговите пръстени, крехки ледени ивици, бяха изпарени.
На Марс започнаха да се събуждат вулкани, спали сто милиона години. Полярните ледени шапки, тънки петна от въглероден диоксид и воден лед, бързо сублимираха. А сега валеше дъжд. Хелена направи още няколко крачки напред и видя как марсианският дъжд потъва дълбоко в сенките на каньона.
Един от колегите й развълнувано докладва за собствените си открития.
— Намерих кораб! И то какъв кораб — прилича на труп на изхвърлен на сушата кит. И е покрит с китайски йероглифи. Но има огромна пробойна на корпуса. Кацнал е тежко…
Хелена беше слушала разговорите на другарите си през целия този дълъг сол. Обаждаше се на равни интервали, но бе решила да не им съобщава какво се е случило с нея — поне известно време. И сега стоеше и слушаше гласа на колега, когото никога повече нямаше да види.
— Чакайте малко. Влизам в кораба, като внимавам да не закача някой остър ръб… О! О, господи!
На кораба бяха пътували над сто души. Всички бяха млади мъже и жени — всички на детеродна възраст, включително пилотите. Товарът им се състоеше от надуваеми жилища, механични екскаватори, хидропонни лехи. Намеренията им бяха ясни. Ето какво бяха планирали през последните пет години китайците: ето за какво бяха използвали товароподемната си сила, вместо да допринесат за построяването на щита. И ето как китайците бяха възнамерявали да се погрижат част от тяхната култура да преживее слънчевата буря.
— Но китайското нашествие на Марс се провали… За малко. Чудя се какви ли съседи щяха да бъдат.
Хелена си помисли, че щяха да се разбират. Китай беше много далеч оттук, също толкова, колкото Евразия и Америка. Тук те бяха просто хора — или по-скоро марсианци.
Вдигна поглед към слънцето. Наближаваше залезът и въздухът, пълен с прах и необичайните дъждовни облаци, го превръщаше в нащърбена елипса. Знаеше какви са предвижданията — слънчевата буря вече трябваше да утихне — и все пак нещо в това залязващо слънце я смущаваше, сякаш ги очакваше още някаква отвратителна изненада.
Прахът в краката й се раздвижи. Хелена сведе очи.
Сред капките дъжд от почвата се показваше нещо. Не по-голямо от палеца й, напомнящо на мършав кактус. Имаше прозрачни части, прозорци, улавящи слънчевата светлина, помисли си тя, без да губи нито една безценна капка дъжд.
И беше зелено: първата местна зеленина, която виждаше на Марс.
Сърцето й се разтуптя.
По време на своето дълго изгнание екипажът на „Аврора“ напразно бе търсил живот на Марс. Дори бяха рискували да се отправят на опасно пътешествие до южния полюс, където бяха преровили най-древния, най-студен, непокътнат вечен лед на цялата планета с надеждата да открият микроорганизми, уловени и запазени там. И дори тогава не бяха намерили нищо. Такова епохално откритие определено можеше да оправдае годините им на отсъствие от родния свят — неуспехът им беше ужасно разочарование.