През петте години на своето съществуване общността на щита бе създала своя култура, която Бъд с всички сили поощряваше. Провеждаха спортни турнири в условия на безтегловност, имаше музика и театър, веселби и танци, големи обществени чествания като Деня на благодарността, Коледа, Рамазан, Песах и всеки друг повод, който успееха да измислят. Имаше и обичайните човешки бъркотии, тайни и явни любовни връзки, бракове, разводи — и едно убийство, престъпление, което бързо бяха разкрили. Въпреки всички предпазни мерки бяха родени две бебета, без видими отрицателни ефекти от бременността в безтегловност. Набързо ги пратиха на Земята заедно с родителите им.
Ала сега бе загинала една четвърт от тази общност, втората четвърт бе от тежко болни, а останалите също бяха пострадали, включително и той. Имаше много голяма вероятност да се разболеят от рак в бъдеще или облъчените им системи да откажат по друг начин. За това, което бяха направили днес, всички бяха платили с продължителността си на живот или със самия си живот — и нито един не се беше възпротивил даже когато го бяха призовали да направи най-голямата жертва.
За пред другите Бъд си бе придавал решителен вид. Но още преди началото на бурята му се беше наложило да направи ужасяващите изчисления на допустимите жертви. Имаше чувството, че е планирал смъртта на всички тези хора. И с всяка светла душа, която пращаше в ядрената пещ, с всяка нова смърт, прибавена към сметката, имаше чувството, че сърцето му наистина се къса.
Все още имаше да върши работа за оцелелите — до този момент успяваше да се успокои с тази мисъл. След толкова време в условия на микрогравитация героите от щита нямаше веднага да получат своите медали и паради. Всички щяха да се завърнат на Земята слаби като новородени котета и да бъдат подложени на шест месеца или една година рехабилитация, масаж, хидротерапия и програми за физическо натоварване, за да възстановят силите и издръжливостта си и минералното равнище на костите си — докато не станеха годни да се изправят пред един-двама президенти и да получат заслужените аплодисменти с награди.
Такива бяха плановете му за завръщането на неговите хора, с обич преповтаряни многократно в ума му. Ала сега това, изглежда, нямаше да се случи. Защото, ако вярно беше разбрал онова, което му казваха Михаил и Юджийн, тази невъобразима саможертва можеше да се окаже напразна и те спокойно можеха да са си останали вкъщи и да чакат бурята да ги изгори до крак.
Така не вършеше нищо полезно, по дяволите! Той дълбоко си пое дъх и се върна в контролния център.
Юджийн и Михаил седяха един до друг в една тясна стаичка в „Клавиус“.
— Нарича се „коронално изхвърляне“ — мрачно обясняваше руснакът. — Само по себе си това не е безпрецедентно явление. В нормални времена има много такива изхвърляния годишно.
— Мислех, че девети юни се дължи на коронално изхвърляне — отбеляза Бъд.
— Да — изсумтя Юджийн. — Само че това е по-голямо. Много по-голямо даже оттогава. — И нервно заломоти за последните новости в поведението на слънцето: събирането на магнитните канали над активната зона, която се бе намирала в епицентъра на бурята, улавянето на огромен облак плазма под тези канали — и после изстрелването на облака от слънцето.
Бъд слушаше с едно ухо думите и наблюдаваше двамата астрофизици. Те страдаха, ясно се виждаше. Лицето на Михаил беше покрито с бръчки от умора, около очите му имаше сенки, дълбоки като лунни кратери. Полковникът никога не го бе виждал толкова състарен.
Изражението на Юджийн, сбръчкващо красивото му лице, беше по-сложно, но същото се отнасяше за самия младеж. Роуз Делиа го беше определяла като „аутист на своето лице“, спомняше си Бъд — но бедната Роуз вече я нямаше. Бъд обаче никога не бе смятал Юджийн за някаква нечовешка изчислителна машина и сега му се струваше, че може да прочете емоция в тези бледосини очи, емоция, на която съчувстваше всеки военен: „Операцията е провалена. И се опасявам, че може би тъкмо аз съм оплескал нещата“.
Полковникът разтърка очи и се опита да се съсредоточи, да разсъждава. След собствената си шестчасова „разходка“ по щита все още беше с мръсните си ватирани наполеонки. Усещаше смрадта на пот и повръщано — бе полепнало по лицето му, което прекалено дълго бе останало затворено в шлема на скафандъра. Всичките му мускули бяха схванати и твърди като дърво… и даваше мило и драго за душ.