Бъд вдигна ръка.
— Стига. Атина, така ли възнамеряваш да отклониш ядрената буря?
— Да — малко прекалено весело потвърди тя. — В края на краищата щитът е като голяма антена и е покрит с електронни елементи.
— Аха. — Михаил се извърна, замърмори нещо на Юджийн и кликна един екран. — Може да се получи, полковник. Електронните елементи на щита са леки и работят с малко електричество. Но с известно ловко координиране от страна на Атина те могат да се използват, за да излъчат импулси от много дълговълнови радиовълни — дълги колкото диаметъра на щита, ако искаме. Ядрената буря е толкова широка, че не можем да я обхванем изцяло. Атина обаче може да пробие дупка в нея, дупка, голяма колкото Земята. — Той провери цифрите и сви рамене. — Няма да е идеално. Обаче ще се получи доста добре, струва ми се.
— Разбира се, това е възможно само поради тънкостта на тоя облак — вметна Юджийн.
Бъд не го разбра.
— Какво общо има тънкостта му?
— Това значи, че облакът ще премине бързо. Което е важно. Защото щитът няма да издържи дълго — отвърна с обичайния си студен, лишен от чувства глас младият учен. — Сега разбираш ли?
Михаил впери поглед в Бъд.
— Щитът не е предназначен за това, полковник Туук. Енергийното натоварване… елементите ще се претоварят и бързо ще изгорят.
Бъд разбра.
— Ами Атина?
— Атина няма да оцелее — навъсено отговори Михаил.
Полковникът примигна.
— О, малката ми.
— Нещо лошо ли съм направила, Бъд? — тихо попита тя.
— Не. Не, нищо лошо не си направила. Но затова не ми каза, нали?
Когато беше разбрала, че може да спаси Земята, като се хвърли в огъня, Атина незабавно бе осъзнала своя дълг. Ала се беше страхувала, че Бъд може да я спре — и тогава Земята щеше да бъде изгубена, а тя не можеше да го допусне.
Атина знаеше всичко това и бе изправена пред тази заплетена дилема още от момента на своето стартиране.
— Нищо чудно, че беше объркана — отбеляза Бъд. — Трябваше да поговориш с нас за това. Трябваше да поговориш с мен.
— Не можех. — Тя се поколеба. — Аз означавах прекалено много за теб.
— Разбира се, че означаваш много за мен, Атина…
— Аз съм тук при теб, докато синът ти е на Земята. Тук в космоса аз съм твоето семейство. Като твоя дъщеря. Всичко разбирам, нали виждаш, Бъд. Затова можеше да се изкушиш да ме спасиш, въпреки всичко останало.
— И реши, че ще те спра заради това.
— Боях се, да.
Лицата на Михаил и Юджийн на екраните бяха сериозни и предпазливи. Представите на Атина за човешката психология бяха също толкова мъгляви, колкото чувството й за морал, щом бе смятала, че по някакъв начин може да замести сина на Бъд. Но сега не беше моментът да й го кажат.
Измъченото сърце на полковника отново се късаше. „Бедната Атина“, помисли си той.
— Никога нямаше да ти попреча да изпълниш дълга си, малката.
Последва дълга пауза.
— Благодаря ти, Бъд.
— Атина, не забравяй, че в „Унищожителя“ е кодирано твое копие — внимателно й напомни Михаил. — Ти можеш да живееш вечно, каквото и да се случи днес.
— То може — поправи го Атина. — Копието. Но това не съм аз, доктор Мартинов. — И добави спокойно: — Остават по-малко от трийсет минути.
— Атина…
— Заела съм нужната позиция и съм готова за действие, Бъд. Между другото, пратих команди на локалните си процесори. Щитът ще продължи да работи дори след като главните ми познавателни функции откажат. Това ще ви даде още няколко минути защита.
— Благодаря ти — сериозно каза Михаил.
— Бъд, сега член на екипа ли съм? — попита Атина.
— Да. Ти си член на екипа. Винаги си била.
— Винаги съм изпитвала най-голямо въодушевление за мисията.
— Знам, малката. Винаги си давала всичко от себе си. Искаш ли да направя нещо за теб?
Тя замълча за повече от секунда, цяла вечност за нея.
— Просто говори с мен, Бъд. Знаеш, че винаги ми е харесвало. Разкажи ми за себе си.
Той разтърка мръсното си лице и се облегна назад.