— Но ти вече знаеш много за мен.
— Нищо.
— Добре. Роден съм във ферма. Знаеш го. Винаги съм бил замечтано хлапе — не че можеш да се сетиш, като ме гледаш…
Това бяха най-дългите двайсет и осем минути от неговия живот.
48
Радиацията на Черенков
Бисиса и Мира следваха тълпата към реката.
Стигнаха при Темза недалеч от моста Хамърсмит. Реката беше висока, придошла от дъжда. Всъщност имаха късмет, че не е излязла от бреговете си. Двете седнаха една до друга на една ниска стена и мълчаливо зачакаха.
На това място край речния бряг гъмжеше от кръчми и модерни ресторанти и през лятото човек можеше да изпие една студена бира и да погледа корабчетата и гребците в техните плъзгащи се по водата осморки. Сега кръчмите бяха затворени или опожарени, но в крайречните градини бе възникнал импровизиран палатков град и на един стълб отпуснато висеше знамето на Червения кръст. Бисиса беше впечатлена дори от тази организация.
Вече бе дълбока нощ. Лондонските предградия на запад още горяха и във въздуха се вдигаха стълбове дим и искри. На изток пламъците пресекливо облизваха стените на Лондонския купол. Дори реката не беше неуязвима. Повърхността й бе покрита с останки, някои от които тлееха. Сто на сто имаше и трупове, бавно носещи се към последния си гроб в морето. Бисиса не искаше да се взира по-внимателно.
Изпитваше смътно удивление, че още е жива. Но общо взето не чувстваше нищо. Беше я обзело усещане за изцеденост, познато й от военните учения: закъснял шок.
— О — каза Мира. — Благодаря.
Бисиса се обърна. През безжизнената тълпа се провираше жена с поднос, отрупан с полистиренови чаши.
Мира взе една от чашите и направи физиономия.
— Пилешка супа. И то от разтворимите. Пфу.
Бисиса отпи глътка.
— Цяло чудо е, че са се организирали толкова бързо. Но… да — пфу.
Отново се обърна към разрушения град. Всъщност не обичаше градовете и никога не беше харесвала живота в Лондон. Бе израснала в чеширската им ферма. Военната й професия я беше отвела в пустошта на Афганистан — и после на Мир, където се бе озовала в почти съвсем пуст свят. Апартаментът й в Челси беше наследство от една леля, прекалено ценен, за да се раздели с него, прекалено удобен дом за двете с Мира — но винаги бе възнамерявала някой ден да го продаде.
След завръщането си рядко беше напускала Лондон. След пустотата на Мир се бе наслаждавала на усещането на хора наоколо, милиони в своите удобни офиси и апартаменти, в парковете и по пътищата, натъпкани в тунелите на метрото. И когато бяха научили за опасността от слънчевата буря, се беше свързала с Лондон още по-дълбоко, защото градът и човешката цивилизация, която представляваше той, изведнъж се бяха оказали под заплаха.
Ала това бе град с дълбоки корени, в земята му лежаха костите на мъртвите от сто поколения. Дори гневът на слънчевата буря не можеше да се сравнява с това. Лондончани отново щяха да издигнат своя град, както го бяха правили винаги. И когато копаеха в земята, бъдещите археолози щяха да открият слой пепел и останки от наводнение, притиснат между вековните пластове на историята, като слоевете пепел, останали от Будика, Големия пожар и Втората световна война, други, които се бяха опитали и не бяха успели да изгорят Лондон до основи.
Слабо синьо сияние във въздуха над Купола привлече вниманието й. То беше толкова бледо, че трудно се виждаше в дима, и Бисиса не бе сигурна, че е реално. Обърна се към Мира.
— Виждаш ли го? Ей там — ето го пак. Онова синьо сияние. Виждаш ли го?
Момичето погледна нагоре и присви очи.
— Да, струва ми се.
— Какво е това според теб?
— Сигурно зарево на Черенков17.
След годините на обществено образование за слънчевата буря всички бяха специалисти по този проблем. Радиация на Черенков се наблюдаваше около ядрен реактор. Видимата светлина бе вторичен ефект, своеобразна оптическа ударна вълна, резултат от заредените частици, преминаващи през среда като въздуха по-бързо от съответната скорост на светлината.
Но точно това не се предвиждаше в сложната физическа последователност на слънчевата буря, поне не сега.
— Какво мислиш, че означава? — попита Бисиса.
Мира сви рамене.
— Слънцето крои нещо. Обаче нищо не можем да направим, нали? Вече не мога да се тревожа за нищо, мамо.
17
Павел Алексеевич Черенков (1904–1990) — руски физик, лауреат на Нобелова награда. — Б.пр.