Ала Мира, както трябваше да се досети майка й, имаше очи единствено за Юджийн.
— Леле. Кой го е поръчал пък това?
Юджийн вече наближаваше или тъкмо бе навършил трийсет, пресметна Бисиса, сигурно с повече от десет години по-голям от дъщеря й. Все още изглеждаше невероятно — всъщност годините бяха направили лицето му малко по-твърдо и още по-красиво. Ала изглеждаше абсурдно в костюм. И когато Мира го нападна, май се ужаси.
— Здрасти. Аз съм Мира Дът, дъщерята на Бисиса. Запознахме се преди няколко години.
— Нима? — заекна той.
— Ами… да де. На една от ония церемонии за връчване на медали. Нали си спомняш, гонговете и президентите. Всички ти се сливат, нали?
— Сигурно…
— Аз съм на осемнайсет, тъкмо започнах да следвам и мисля да се занимавам с астронавтика. Ти беше оня, който пръв откри за слънчевата буря, нали? С какво се занимаваш сега?
— Ами, всъщност работя върху приложението на теорията за хаоса върху контрола на климата.
— Значи от космическия към земния климат, а?
— Всъщност тия две области не са толкова далечни, колкото може би си мислиш…
Мира го хвана под ръка и го поведе към една от масите с напитки.
Бисиса се приближи до Шивоун и другите малко колебливо — отдавна не се бяха виждали. Ала всички се усмихваха, разменяха си целувки и прегръдки.
— Мира е неуморна, нали? — попита Шивоун.
— Винаги получава това, което иска — навъсено потвърди Бисиса. — Обаче днешните деца са такива.
Михаил кимна.
— Браво на тях. И ако се окаже, че това иска и Юджийн… е, да се надяваме, че всичко ще се нареди.
Дори сега Бисиса долови съжалението и мъката в гласа му и импулсивно го прегърна пак — но предпазливо. Изглеждаше поразително крехък. Говореше се, че по време на подготовката за слънчевата буря е останал прекалено дълго на Луната и е занемарил здравето си.
— Хайде още да не ги женим — рече Бисиса.
Руснакът се усмихна малко тъжно.
— Нали знаеш, той е наясно какво изпитвам към него.
— Нима?
— От първата ни среща. И е мил, по своя си начин. Просто в главата му няма много място за друго, освен за работа.
— Имам чувството, че Мира ще направи място, ако някой изобщо е способен на това — изсумтя Шивоун.
Двете с Бисиса бяха продължили да поддържат връзка по имейла, но от години не се бяха срещали. Шивоун вече бе над петдесетгодишна, косата й беше красиво прошарена, и носеше пъстър, но официален костюм. Изглеждаше точно каквато беше, помисли си Бисиса, все още кралски астроном, популярна медийна фигура и любимка на британския, евразийския и американския елит. Ала беше запазила острия си поглед и блестящия си интелект — както и онзи либерален присмехулен скептицизъм, който й бе позволил да приеме странната история на Бисиса за извънземни и други светове преди години.
— Изглеждаш страхотно — откровено каза Бисиса.
Шивоун махна с ръка.
— Страхотно остаряла.
— Времето лети — малко сковано отвърна Бисиса. — Мира имаше право, нали? Предишния път, когато всички бяхме заедно, раздаваха медалите и знаменцата след бурята.
— Всичко това ми беше приятно — каза Михаил. — Винаги съм обичал филмите за катаклизми! А всеки уважаващ се филм за катаклизъм трябва да завършва с връчване на медали, сватба или за предпочитане и двете — в идеалния случай сред руините на Белия дом. Всъщност, ако си спомняте, последният повод, по който се срещнахме всички, беше церемонията по връчване на Нобеловата награда. — Виж, това само по себе си бе цяла катастрофа. Бяха настояли Юджийн да приеме наградата за проучванията си върху слънчевата буря. Той беше заявил, че човек, който е объркал толкова много, няма абсолютно никакво право на признание, ала Михаил го бе уговорил. — Мисля, че някой ден ще ми е благодарен — каза той.
Бисиса се обърна към Бъд. Вече близо шейсетгодишен, с бяла глава по-нисък от жена си, той беше все същият загорял, строен, прекалено красив офицер, каквито американските въоръжени сили като че ли произвеждаха с десетки. Ала на Бисиса й се стори, че забелязва в усмивката му принуденост и в позата му напрежение.
— Радвам се, че си тук, Бъд — рече тя. — Чу ли какво каза Мира? Че щяла да се занимава с астронавтика? Ще ми се да поговориш с нея.