Не можеше да обясни на братовчедка си и най-странната подробност: че е служила в Афганистан на 8 юни 2037-а, но се е озовала в Лондон още на другия ден, 9 юни, деня на бурята — ала в спомените й между тези две събития бяха изтекли повече от пет години.
Поне я бяха върнали при Мира, нейната дъщеричка, която бе смятала за изгубена. Но тази Мира беше пораснала само с един ден, докато за Бисиса бяха изминали години. Мира, която наблюдаваше майка си с търсещия поглед на изоставено дете, със сигурност виждаше неочакваните кичури бяла коса, по-дълбоките бръчки около очите й. Между двете имаше разстояние, което може би никога нямаше да преодолеят.
От предишния й живот я бяха изтръгнали абсолютно ненадейно и не можеше да се справи със страха, че същото ще се повтори. И тъкмо затова не можеше да излезе от апартамента. Не се боеше от откритото пространство, а че може да изгуби Мира.
След няколко минути прошепна заповед на Аристотел и той поднови търсенето в новите източници и бази данни, което му беше възложила.
9 юни бе глобална катастрофа, най-страшната слънчева буря, която бяха преживявали, и няколко дни след нея дори огромната енергия на Аристотел не стигаше, за да се справя с прилива на думи и образи. Но колкото и да се опитваше, той не можеше да открие абсолютно нищо за сребристата сфера, която Бисиса беше зърнала над Лондон в онова тежко утро, кълбото, което нейните спътници на Мир бяха наричали Око. Даже в ден като 9 юни нещо като онова, което висеше над Лондон, би трябвало да е забележителна гледка, истински НЛО, отразен в хиляди репортажи. Ала никой друг не съобщаваше за това.
Мисълта, че само тя е видяла Окото, я ужасяваше до дъното на душата й. Защото това означаваше, че те, Първородните, силите, стоящи зад Окото и всичко останало, което се случваше с нея и света, искат нещо от нея.
9
Кацане на Луната
На третия ден от пътуването лунният диск вече изглеждаше грамаден в черното небе.
Шивоун трябваше да се навежда, за да наднича през малките илюминатори с дебело, осеяно със следи от микрометеорити стъкло на „Комаров“. Ала когато беше видяла костеливия полумесец на Луната, я бяха побили тръпки от почуда. Колко странно бе всичко това! Сред ежедневието на полета — обичайните ужаси на пасажерската храна, космическото гадене, неприятните усещания в тоалетната в условията на безтегловност — самата Луна беше изплувала от мрака да я посрещне и бе проникнала в съзнанието й със студената си, величествена грация.
И все пак най-чудно беше това, че мобифонът й работеше дори тук, в пътническата кабина на совалката „Комаров“!
— Пердита, ако обичаш, помоли професор Граф да ме замести като научен ръководител на Бил Каръл. — Бил беше един от нейните докторанти, работеше върху спектралните анализи на структурите в тъмната енергия. Тежък характер, но много способен. Щеше да се наложи да остави Джо Граф сам да се справя с него. — А, и питай Джо дали ще прегледа коректурите на последната ми статия в „Астрофизикъл Джърнъл“. Той знае как. Какво друго? Когато за последен път проверих, колата ми все още се държеше странно. — 9 юни беше също толкова шокиращ за полуинтелигентните машини на човечеството, колкото и за хората. Макар и месеци по-късно, много от тях все още не се бяха възстановили. — Сигурно ще има нужда от още сеанси при психотерапевта… Какво друго?
— Имаш час при зъболекаря — напомни й дъщеря й.
— Да. Проклятие. Е, отложи го, моля те. — Тя докосна с език зъба, който я наболяваше, и се зачуди дали на Луната има добри зъболекари.
Студентите, колата, зъбите й. Тук, между планетите, тези фрагменти от нейния живот в Милтън Кейнс, където преподаваше в Свободния университет, изглеждаха нелепи, даже абсурдни. И все пак щом тази невероятна криза приключеше, животът щеше да продължи и тя трябваше да насочи част от енергията си към текущите въпроси, за да има живот, към който да се завърне.
Но естествено Пердита не се интересуваше от рутинните задължения.
Лицето на дъщеря й трептеше от статични смущения на миниатюрния екран на телефона, ала Шивоун нямаше намерение да се оплаква от такива дребни несъвършенства в телекомуникационната система, която днес свързваше всички човешки същества на два свята — а скоро щеше да обхване и Марс, ако се вярваше на рекламите на телеоператорите. Закъснението обаче й се струваше зловещо, защото й напомняше, че е толкова далеч от дома си, та дори на светлината й е нужно време, за да я свърже с дъщеря й.