Успоредно с всичко това постепенно се бяха оформили американската и евразийската програма за управляеми космически полети — и през 2015-а, под множество национални знамена, човекът за пореден път бе стъпил на Луната. През 2037-а хората вече поддържаха непрекъсната близо двайсетгодишна връзка със земния сателит и в базата „Клавиус“ и на други места живееха стотина колонисти.
И само преди четири години първите изследователи на борда на космическия кораб „Аврора 1“ бяха стигнали на самия Марс. И най-закоравелият циник не можеше да не аплодира осъществяването на тази древна мечта.
Нейната задача беше важна: по учтиво отправената заповед на премиер-министъра на Евразия тя трябваше да узнае какво става със слънцето и дали Земята е изправена пред перспективата за нов 9 юни. И в резултат бяха изстреляли нея, Шивоун Макгоран, дете на Белфаст, с четирикрак космически кораб, който приличаше на подобрена версия на някогашните лунни модули от „Аполо“, към лунния диск. Възхитително, ликуваше тя. Нищо чудно, че Пердита бе позеленяла от завист.
Вратата в предния край на кабината се отвори. Капитанът на совалката се вмъкна вътре и се настани на една свободна седалка. Шивоун отправи тиха команда към Аристотел и изключи екраните около себе си.
Марио Понзо беше италианец. Беше петдесетгодишен и изненадващо тантурест за космически пилот, ако се съдеше по напращялата маса, която опъваше стомашните плоскости на комбинезона му.
— Извинявайте, че нямаме повече време да си поговорим, професор Макгоран. — Говореше с американски акцент, наследство от Хюстън, където този римлянин бе получил подготовката си в космическия център на НАСА. — Надявам се, че Саймън добре се е грижил за вас?
— Идеално, благодаря. — Тя се поколеба. — Храната е доста безвкусна, нали?
Марио сви рамене.
— Боя се, че това се дължи на безтегловността. Нещо, свързано с баланса на телесните течности. Трагедия за всички италиански астронавти!
— Затова пък не си спомням да съм спала така добре, откакто бях малка.
— Радвам се. Всъщност за пръв път летим само с един пътник…
— Така си и мислех.
— Но в известен смисъл в това има някаква странна логика, защото последният полет на Владимир Комаров също е бил самостоятелен.
— Комаров ли?… А, да. На когото е кръстена совалката.
— Точно така. Комаров е герой, а тъй като руснаците имат много герои, това означава нещо. Той е летял с първия им „Союз“. Когато на връщане системите отказали при навлизане в атмосферата, Комаров загинал. Геройството му обаче се изразява в това, че се е качил на борда, макар почти със сигурност да е знаел, че неговият неизпитан кораб най-вероятно ще има много сериозни недостатъци.
— Значи совалката носи името на загинал космонавт. Това не е ли на кутсуз?
Той се усмихна.
— Далеч от Земята явно придобиваме други суеверия, професор Макгоран. — Марио хвърли поглед към угасените екрани. — Знаете ли, тук не сме свикнали със секретността. Тя не се насърчава. Всички трябва да работим задружно, за да останем живи. Секретността разяжда бойния дух. И никога не съм се сблъсквал с такава секретност, каквато обгръща вас и вашата мисия.
— Съчувствам ви — предпазливо отвърна Шивоун.
Той потърка брадичката си, покрита с тридневна четина — беше й казал, че не се бръсне в космоса, за да си спести неудобството от летящите из кабината косъмчета.
— И не само това — продължи Марио. — Комуникационните връзки между Луната и Земята са пословично ограничени. Ако не исках да допусна изтичането на деликатна информация в глобалните мрежи, Луната щеше да е идеалното място за нея.
Имаше право естествено — на Луната лесно щяха да осигурят поверителност на дискусиите, което беше и основната причина за нейното пътуване, а не толкова придружаването на специалистите до Земята.
— Но вие знаете, че аз съм пратеник на самия премиер-министър на Евразия — отговори Шивоун. — Сигурна съм, разбирате, че ограниченията, които придружават мисията ми, идват от равнище, по-високо от мен. — „Затова не разпитвайте“, мислено прибави тя. После се обърна към екраните си. — И ако не възразявате…
— Пак ли ще работите? Не е ли малко късно? — Капитанът надзърна през илюминатора.
Надвисналия полумесец на Луната го нямаше и на негово място покрай илюминатора се плъзгаха мастиленочерни и сияещи бледокафяви петна.
— Това е кратерът Клавиус, професор Макгоран — тихо рече Марио.