И все пак изтекоха само няколко минути, докато се озове в топлата прегръдка на скафандъра. Погледна тясното си жизнено пространство през малко изкривяващия образа клиновиден визьор — човек, готов за излизане в междупланетния космос, нелепо изправен сред купчина мръсни дрехи и неизмити чинии.
После се провря през херметичния шлюз с грациозност, дължаща са на дълги тренировки, мина през праховия шлюз и излезе на лунната повърхност.
Застана на склона на кратера, в сянка, нарушавана само от слабото изкуствено осветление. Звездите осейваха безмълвното небе над него. Когато вдигна поглед — трябваше да се наведе назад в твърдия скафандър, — видя ослепителни петна високо по планинския склон, места, до които стигаше ниската полярна слънчева светлина. Слънчевите клетки и антените бяха инсталирани там, тъй като слънчевите сензори бяха главната функция на Станцията.
Вкопана в стената на кратера Шакълтън, тази космическа метеорологическа станция бе една от по-малките, само няколко надуваеми купола, свързани с ниски тунели, затрупани с пласт антрацитносив лунен прах.
Колкото и непретенциозна да изглеждаше, системата се намираше на едно от по-забележителните места на Луната. За разлика от земната, лунната ос няма съществен наклон — поради което там няма сезони. И на лунния южен полюс слънцето никога не се издига високо в небето. Там сенките винаги са дълги — а на някои места и вечни. Ето защо мракът, в който стоеше Михаил, не бе нарушаван от милиарди години, освен от хората.
Той отправи поглед надолу по склона, зад ниските хълмчета на куполите на Станцията. Прожекторите разкриваха на дъното на Шакълтън сложна плетеница от кариери и тежки машини. Там роботите добиваха истинското богатство на това място: водата.
Когато астронавтите от „Аполо“ бяха донесли на Земята първите прашни лунни скали, геолозите се бяха смаяли, че пробите не съдържат нито следа от вода, даже химически свързана с минералните структури. Бяха нужни няколко десетилетия, за да открият истината. Луната не беше сестра, а дъщеря на Земята, създадена в ранните дни на Слънчевата система, когато сблъсъкът с друг зараждащ се свят бе разчупил протоземята на две. Останките постепенно се бяха слели в Луната, която, поради своята свръхнажеженост, бе излъчвала синьо-бяла светлина и изпарила всичката вода. По-късно върху лунната повърхност се бяха разбивали комети. Повечето от милиардите тонове вода, „изливани“ при тези сблъсъци, се бяха изгубвали мигновено. Ала малко, съвсем мъничко беше стигнала до вечно тъмните дъна на полярните кратери, воден дар за Луната, сякаш обезщетение за обстоятелствата на раждането й.
Според земните стандарти лунната вода бе малко — не много повече от доста голямо езеро, — но за човешките заселници тя беше изключително съкровище и буквално струваше повече от тежестта си в злато. Водата бе безценна и за учените, тъй като носеше свидетелства за еоните на кометно формиране и даваше непреки указания за образуването на земните океани, които също се бяха зародили при кометни сблъсъци.
Михаил обаче не се интересуваше от лунния лед, а от слънчевия огън.
Той се извърна от сенките и се заизкачва по все по-стръмния планински склон към светлината. Утъпканата от човешки крака пътека беше осветена с улични лампи, както ги наричаха всички — малки глобуси, закачени на стълбове, за да се вижда къде стъпваш.
Склонът бе стръмен и всяка крачка представляваше усилие дори при слабата лунна гравитация, равна едва на една шеста от земната. Скафандърът му помагаше с тихо жужене от екзоскелетния сервомеханизъм и високо бръмчене на перки и помпи, които не позволяваха по визьора му да се кондензира вода. Скоро се задъха и мускулите го заболяха приятно: тази разходка беше ежедневното му разтъпкване.
Накрая стигна върха на планината и излезе на слънце. Тук имаше няколко роботизирани сензора, вторачени с безкрайно електронно търпение в слънцето. Ала светлината бе прекалено силна за очите на Михаил и визьорът му бързо се затъмни.
Въпреки това наоколо се разкриваше невероятна гледка. Михаил стоеше на ръба на Шакълтън, също сравнително малък кратер, ала там, в западния си край, той пресичаше кръговете на още два кратера. Пейзажът имаше свръхчовешки мащаби: лунният хоризонт скриваше дори отсрещния край на кратерите. Ала дългият опит позволяваше на Михаил да различава плавно криволичещите планински вериги, които очертаваха силуетите на тези застъпващи се белези по лунната повърхност. И всичко това рязко контрастираше на ниската светлина на слънцето, което безкрайно се търкаляше към хоризонта и хвърляше дълги сенки, въртящи се като стрелки на часовник.