Марио забеляза погледа й и се ухили.
— Такива са си американците. Никога не признават чуждите постижения.
— Но те са дошли тук първи — отбеляза Шивоун.
— А, да, така е.
Вътрешната врата се отвори с плъзгане. На прага я чакаше нисък набит мъж.
— Професор Макгоран? Добре дошли на Луната. — Тя веднага го позна: полковник Бъртън Туук от космическите сили на САЩ, командирът на базата. Петдесетинагодишен, със строга военна прическа, полковникът бе с цяла глава по-нисък от нея. На лицето му грееше разоръжаваща беззъба усмивка. — Да минаваме на „ти“ — викай ми Бъд.
Шивоун се сбогува с Марио, който се връщаше на совалката си, защото „там леглата са по-меки, отколкото в Клавиус“, както заяви.
Бъд Туук я поведе по късо стълбище, лесно преодолимо при една шеста гравитация, към вътрешността на купола. Минаха по тесен коридор без покрив. Шивоун видя гладката пластмаса на купола на няколко метра над главата си, но пространството отдолу беше заето от коридори и стени. Цареше тишина, осветлението бе слабо — нямаше никой друг, освен тях двамата.
— Струва ми се много уместно да пристигна на толкова загадъчно място като Луната в тишина и сумрак — прошепна тя.
Полковникът кимна.
— Да, надявам се, че скоро ще преодолееш часовата разлика. Тук е два през нощта.
— Лунно време ли?
— Хюстънско.
Беше научила, че тази традиция датира от дните на първите астронавти, които бяха измервали времето на своите епични пътешествия по часовниците на домовете си в Тексас — така отдаваха почит на тези пионери.
Стигнаха до редица затворени врати. Отгоре светеше в розово малък неонов надпис: МЕКО КАЦАНЕ. Бъд отвори наслуки една от вратите. Шивоун надзърна в малката стая. Имаше легло, което можеше да се разгъне, за да стане двойно, маса, стол, комуникационен пулт и дори кабинка с душ и тоалетна.
— Не е точно хотел. И няма румсървиз — Думите на полковника прозвучаха предпазливо. Може би някои ВИП гости правеха сцени и настояваха за петзвезден лукс, с какъвто бяха свикнали.
— Ще се оправя — твърдо заяви Шивоун. — Хмм… Защо пише „Меко кацане“?
— Това са първите думи, изречени на Луната, от Бъз Олдрин, в момента, в който лунният модул на „Аполо единайсет“ докоснал повърхността. Струва ми се подходящо за стаите на нашите гости. — Той натика багажа й в стаята и интелигентният куфар, усетил, че е завършил пътуването си, се отвори сам. — Организирал съм съвещанието, което поиска, за десет сутринта местно време. Всички участници вече са тук — включително Менгълс и Мартинов от южния полюс.
— Благодаря.
— Цялото време дотогава е на твое разположение. Почини си, ако искаш. Но е крайно време да обиколя базата. Ще ми е приятно, ако дойдеш с мен. — Той широко се усмихна. — Аз съм военен, свикнал съм с безсънните нощи. Пък и имам нужда от оправдание да огледам всичко, докато няма кой да ме разсейва.
— Всъщност би трябвало да поработя. — Тя с угризение хвърли поглед към саморазопаковащия се куфар, немачкаемите дрехи и навитите екрани. Ала в главата й имаше прекалено много факти за слънцето и неговите бури.
Шивоун се обърна към Бъд Туук. Квадратните му плещи изпъваха практичния му комбинезон без военни знаци. Той стоеше с ръце зад гърба и добродушно, но безизразно лице. Приличаше на типичен професионален военен, точно какъвто си представяше командира на лунна база. Обаче, ако трябваше да изпълни задачата си, щеше да й се наложи да разчита на неговата подкрепа.
Реши да спечели доверието му.
— Не знам нищо за хората тук. Как живеят, как разсъждават. Обиколката на базата може да ми помогне да се ориентирам.
Той кимна, явно одобрително.
— Малко разузнаване преди битка никога не е излишно.
— Е, не бих се изразила така… — Шивоун помоли за петнайсет минути да разопакова багажа си и да се освежи.
Двамата бързо обиколиха купола.
Въздухът миришеше странно, на барут или горящи листа. Това бил лунен прах, поясни Бъд, максимално използващ първия си шанс от милиард години да изгори в кислород. Архитектурата беше семпла и функционална, тук-там имаше аматьорски произведения на изкуството, до голяма степен доминирани от контрастите между лунната сивота и розовите или зелени багри на земния живот.