Този прям военен й беше симпатичен. В такава база бе неизбежно да не намериш силен военен привкус: със своите подводници и ракетни установки, военните имаха повече опит с оцеляването в тясна, неестествена обстановка. И базата трябваше да се ръководи от американец. Европейците, японците и останалите бяха вложили много пари в това място, но когато ставаше въпрос за откриване на девствени „континенти“ като Луната, американците осигуряваха живата сила и силата на характера. Ала в полковник Бъд Туук тя виждаше нещо от най-доброто в американския характер: суров, очевидно кадърен, опитен, решителен и все пак с визия, която далеч надхвърляше границите на собствения му живот. Двамата щяха да се сработят добре, помисли си Шивоун — и частичка от нея се надяваше, че помежду им може би ще възникне още нещо.
Докато обикаляха купола, изкуственото осветление започна да се усилва — възвестяваше началото на поредния човешки ден на Луната.
11
Окото на времето
Месеците изтичаха и Лондон постепенно се възстановяваше от 9 юни, но Бисиса усещаше, че настроението на града се вкисва.
През няколкото часа на самата буря хората бяха изпитвали искрена мъка и страх — имаше и жертви, включително над хиляда смъртни случая в центъра. И все пак това беше време на героизъм. Все още нямаше официални данни за това колко души са били спасени от пожари, от тунелите на метрото, улични задръствания или от смъртоносната тривиалност на засядането в асансьор.
През следващите дни лондончани се бяха сплотили. Магазините бяха отворени и на вратите им висяха ръкописни табели „РАБОТИМ КАКТО ВИНАГИ“, обичайната форма на предизвикателство към терористични изстъпления. Пожарните коли от типа на „Зелената богиня“, произведени през 50-те години на XX век, бяха предизвикали овации, когато се бяха появили по улиците, музейна техника, според кметицата „прекалено глупава, за да се повреди“. Това бе време на съпротива — „духът на Блицкрига“, казваха хората, като си спомняха за периода на още по-сериозно предизвикателство, вече останал на близо век в миналото.
Ала това настроение бързо се промени.
Светът продължаваше да се върти и 9 юни започваше да избледнява в паметта. Хората се опитваха да се върнат към работата си, училищата подновяваха занятията, големите електронни канали започнаха да функционират като по-рано. Но възстановяването на Лондон си оставаше разпокъсано: в Хамърсмит все още нямаше вода, в Батърси нямаше електричество, в Уестминстър не функционираше системата за управление на трафика. Скоро търпението започна да се изчерпва и хората почнаха да търсят на кого да стоварят вината.
Към октомври Бисиса и дъщеря й вече не ги свърташе вкъщи. Няколко пъти бяха излизали от апартамента, до реката и парковете, прекосяваха нервния град. Свободата им на движение обаче беше ограничена. Имплантираният в ръката на Бисиса кредитен чип бе на повече от пет години и вътрешните му данни бяха объркани. В тази епоха на глобално електронно маркиране тя беше никой. Без функциониращ чип не можеше да пазарува сама, не можеше да пътува с метрото, не можеше дори да купи сладолед на детето си.
Знаеше, че това не може да продължава вечно. С този прецакан чип поне бе невидима — и за военните, и за всички останали. Не умираха от глад само защото много отдавна беше дала на братовчедка си Линда достъп до спестяванията си.
Ала все още не се чувстваше в състояние да продължи. Не само заради потребността си да е с Мира. Така и не можеше да проумее невероятните си преживявания.
Опита се да ги разбере, като напише историята си. Диктуваше я на Аристотел, но шепотът й смущаваше Мира. Затова накрая я написа собственоръчно и я даде на Аристотел, за да я сканира в електронната си памет. Опита се да я изложи вярно, преработи няколко чернови, изстискваше от паметта си всичко, за каквото се сещаше, и поразителното, и баналното.
Ала когато се взираше в думите на екрана в ежедневието на апартамента, на фона на анимационните филмчета и синтетичните сапунени опери на Мира, самата тя си вярваше все по-малко.
На 8 юни 2037-а лейтенант Бисиса Дът участваше в мироопазващ патрул в Афганистан. С нея бяха още един британски офицер, Абдикадир Омар, и американецът Кейси Отик. В онази бурна част от света и тримата носеха сините каски на ООН. Бяха отишли на рутинен патрул, просто поредният обикновен ден.