После някакъв хлапак се опита да свали хеликоптера им — и слънцето заподскача по небето — и когато изпълзяха от катастрофиралата машина, се озоваха другаде. Не на друго място, а в друго време.
Бяха попаднали на Земята през 1885-а: време, когато Британската империя наричаше този район Северозападна граница. Отведоха ги в крепостта Джамруд, където Бисиса се запозна с младия бостънски журналист Джош Уайт. Роден през 1862-ра, отдавна превърнал се в прах в нейния свят, там той беше само двайсет и три годишен. Колкото и да бе невероятно, в Джамруд се намираше и Ръдиард Киплинг, бардът на британските войници, чудотворно възкресен от мъртвите. Ала тези романтични викторианци също бяха корабокрушенци във времето.
Бисиса се опита да свърже историята. Всички те бяха захвърлени в друг свят, свят от късчета и кръпки, откъснати от тъканта на времето. Нарекоха този нов свят Мир, руска дума, едновременно означаваща „свят“ и „мир“. На отделни места кръпките буквално се виждаха, тъй като надморската височина рязко се променяше с метър или повече или участък с древна зеленина бе заобиколен от пустиня.
Никой не знаеше как се е случило това, още по-малко защо — и скоро, докато кръпките се „зашиваха“ една за друга и бурната нова история помиташе всички, те поведоха борба за лично оцеляване и тези въпроси изгубиха значение.
Но си останаха. Новият свят беше осеян с „Очи“ — сребристи сфери, безмълвни, зорки и абсолютно неподвижни, пръснати по земята като множество телевизионни камери. Какви други можеха да са тези очи, освен изкуствени? Дали представляваха далечната сила, която бе разкъсала света и после толкова грубо го беше сглобила?
После идваше въпросът за времето. Мир изглеждаше построен като своеобразна представителна картина за човечеството и неговото развитие още от напомнящите на шимпанзета австралопитеци отпреди два милиона години, през различни варианти на предчовешки хоминиди и всички епохи на човешката история. Ала доколкото можеха да определят, това грандиозно смешение свършваше на 8 юни 2037-а с отрязъка от времето, който беше пренесъл Бисиса и нейните колеги там. Защо нямаше нищо от бъдещето? Тя се бе чудила дали е така, защото тази дата бележи някакъв край на човешката история — защото няма бъдеще, което да бъде представено на Мир.
И после Очите — или може би далечният разум, който стоеше зад тях — бяха върнали Бисиса, само Бисиса, у дома — на следващия ден, 9 юни, за да стане свидетелка на изгрева на гибелното слънце над Лондон.
Бисиса бе убедена, че построяването на Мир не е поразителна естествена случайност, а съзнателен акт на някакъв ужасен интелект за собствените му цели. Но защо беше разкъсал земната история? Защо Очите наблюдаваха и слушаха? Дали всичко това бе свързано със странното поведение на слънцето, както се опасяваше?
И защо я бяха върнали у дома? Естествено, тя искаше да се върне при Мира. На Мир, в дълбините на самотата и отчаянието си, дори беше умолявала едно от Очите да я спаси. Ала Бисиса бе сигурна, че нейното желание няма значение. Правилният въпрос бе как нейното завръщане служи на тях?
Затворена в апартамента си, тя обмисляше разказа си, пресяваше новините, обсебена от своите спомени и откъслечното си разбиране, и се опитваше да измисли какво да направи.
12
Съвещанието
В базата „Клавиус“, след два часа сън, Шивоун все още се чувстваше малко замаяна от часовата разлика, която беше равностойна на прекосяване на Атлантика.
За да се освежи, се изкъпа. Искрящите капки, които се посипаха от душа, я омаяха. Опита се да се прояви като съвестна гостенка на Луната и остави завесата на душкабината залепена, докато помпите изсмучат и последната скъпоценна молекула на древната вода.
От борда на „Комаров“, бе помолила Бъд да свика съвещание. Доколкото знаеше, щяха да присъстват всички тукашни най-видни специалисти по слънцето, от хелиосеизмолози до експерти по електромагнитни емисии от радиовълни до рентгенови лъчи — и естествено детето-чудо на неутриновата астрономия, геният, който се беше опитал да предупреди света преди 9 юни. Докато не стигнеха в „Клавиус“, никой нямаше да научи каква е нейната мисия. Мерките за сигурност бяха строги.