На Луната нямаше много заседателни зали: това очевидно не бе Карлтън Терас. Бъд се опита да я убеди да проведат съвещанието в тукашния амфитеатър, ала като обществено място, той просто не беше подходящ.
Затова полковникът разгърна оскъдните си ресурси и събори стените на няколко жилищни помещения. В резултат се получи достатъчно голяма зала със „заседателна маса“, сглобена от няколко по-малки, наредени една до друга. Бъд инсталира клетка на Фарадей2 и заглушаващи устройства, за да предотврати евентуално електронно подслушване, както и активни генератори на шум, предназначени за по-конвенционалните подслушвателни методи. Дори Талес нямаше право да „влиза“ и „излиза“ — докато вратата бе заключена, в залата щеше да функционира откъснат от външния свят двойник на лунния електронен призрак и после комплекс от интелигентни системи, независим от самия Талес, щеше да анализира и цензурира изходящия информационен поток.
Шивоун провери всичко, доколкото можеше, и заяви:
— Не съм специалист, но ми се струва достатъчно.
— Надявам се — трескаво отвърна командирът на базата. — Няма защо да крия, че понесох някои упреци заради това съвещание — при това не само заради мерките за безопасност. — Той се почеса по обръснатата глава. — Аз съм си военен. Свикнал съм с непредвидените неща в живота. Тия учени обаче мразят да ги отвличат от работата им.
— Съчувствам им — въздъхна Шивоун. — И аз съм учен, не го забравяй. И в момента сигурно са замрели всичките ми проекти.
Полковникът знаеше за проучванията й.
— Но засега животът и смъртта на вселената могат да почакат.
— Напълно — усмихна му се тя.
Стана десет. Придружена от Бъд, Шивоун се стегна и влезе в препълнената зала. Командирът тихо затвори вратата зад нея и тя чу изщракването на ключалката.
Двадесетимата участници вече бяха разгънали екраните пред себе си: двайсет лица, вторачени в нея с изражения, вариращи от апатия до нервност и откровена враждебност. Светлината на флуоресцентните тръби беше ярка и силна и въпреки шумно напрягащите се системи за въздушна циркулация в това херметически запечатано помещение вече силно миришеше на адреналин и пот. Хората също изглеждаха странно: дрехите им бяха рециклирани и закърпени, потъмнели от употреба, жестовете им — едва забележими и сдържани, обусловени от дълги години, прекарани в ограничени пространства и опасна среда. Всичко това караше Шивоун да се чувства суетна, аутсайдер от слънчевата Земя, изглеждащ нелепо в тесните прашни помещения на Луната.
„Това ще е истински кошмар“, помисли си тя.
Повечето участници бяха геолози от една или друга специалност — мнозина имаха едрите опитни прашни ръце на хора, свикнали да работят със скали. Шивоун се огледа и позна две лица от материалите, които беше поискала от Бъд: Михаил Мартинов, срамежлив наглед руснак, главен експерт по слънчевия климат на Луната, и Юджийн Менгълс, неутриновото дете-чудо.
Юджийн имаше разсеян вид и изглежда, не обичаше да гледа хората в очите. Обаче беше изумително красив, още повече, отколкото предполагаха изображенията, със съвършена кожа и открито симетрично лице на синтетична поп звезда. Коравото сърце на Шивоун се разтуптя. И ако се съдеше по погледите, които от време на време му мяташе Михаил, явно хубостта на Юджийн не привличаше само жени.
Бъд се изправи до нея в ролята на председателстващ съвещанието.
— Преди да започнем, ще ви кажа само едно. Астронавтите имат горда история в проучването на слънцето. Тя започва с екипажа на „Скайлаб“, който през хиляда деветстотин седемдесет и трета използва построения за тях в Харвард спектрограф. Днес ние продължаваме тая традиция. Но тук не става дума само за наука. Днес ни молят за помощ. Като командир на базата „Клавиус“, заявявам, че за нас е чест да посрещнем професор Макгоран. За нас е чест и че ни смятат за достойни да станем център на решението на тоя проблем. Професор Макгоран. — Той кимна и седна.
След тази агитационна реч, която не й се струваше напълно уместна, Шивоун обходи с поглед лицата около масата. Зърна само едни дружелюбни очи — съчувствената полуусмивка на Михаил Мартинов. „Използвай я“.
— Добро утро. Предполагам, че днес повече ще слушам, отколкото ще говоря, но искам да кажа някои встъпителни думи. Аз съм…
— Знаем коя сте. — Жената, която се беше обадила, очевидно бе от геолозите, набита, с яки ръце и квадратно лице. Изглеждаше най-враждебно настроената в залата.