Енергията трябва да премине през слънцето от горещото ядро до студения космически мрак, тласкана от температурни разлики — по същия начин, по който налягането кара водата да се движи по тръба. Ядрото обаче е увито с дебел пояс от разширен газ, наречен „радиоактивна зона“, непрозрачна като тухлена стена, през която вътрешната топлина преминава под формата на рентгенови лъчи. В следващия слой отвътре навън, „конвенционната зона“, плътността намалява до степен, при която слънчевата материя може да кипи като вряща тенджера. Там ядрената топлина продължава своето пътешествие към космоса, като образува огромни конвенционни струи, всяка много пъти по-висока от Земята, издигаща се с не много по-бързо от пеши ход. Над конвенционната зона е видимата повърхност на слънцето, фотосферата, източникът на слънчевата светлина и слънчевите петна. И също както менискусът на тенджера вряща вода се организира в клетки, слънцето клокочи с гранули, постоянно променящи се и покриващи фотосферата като римска мозайка.
Тези пластове са толкова огромни и плътни, че слънцето е абсолютно непроницаемо за собствената си радиация — движението на един фотон енергия от ядрото към повърхността продължава милиони години.
Щом бъде освободена от газовата си клетка, под формата на светлина, енергията от ядрото се отделя със светлинна скорост, сякаш от облекчение, и се разсейва с изминатото разстояние. На разстоянието на Земята, осем светлинни минути от фотосферата, слънчевата светлина все още носи около един киловат енергия на квадратен метър — и даже на разстояние светлинни години е достатъчно ярка, за да я види всеки.
Освен светлината, която излъчва, слънцето бълва постоянен поток гореща плазма върху лицата на кръжащите си наоколо деца. Този „слънчев вятър“ е сложен и бурен. На определени дължини на светлината по слънчевата повърхност се виждат тъмни петна — „коронални дупки“, зони на магнитна аномалия, като отвори в самото слънце — от които се изливат високоенергийните струи на слънчевия вятър. Въртящото се слънце разпръсква тези струи из слънчевата система в спирални вълни, като грамадна градинска пръскачка.
— Ние наблюдаваме тези струи — каза Михаил. — Всеки път, когато планетата попадне в такава, имаме проблеми, тъй като Земята и нейната магнитосфера се бомбардират от високоенергийни частици.
Други проблеми се дължат на извънредните слънчеви явления.
— Имаме коронални изхвърляния като чудовищното, което ни сполетя на девети юни — мащабно изливане на плазма, запратена към нас от слънчевата повърхност — продължи руският астрофизик. — После имаме изригвания. Породени от магнитни аномалии, тези експлозии по слънчевата повърхност са най-големи в днешната слънчева система и се равняват на взривове от милиарди ядрени оръжия. Изригванията ни бомбардират с радиация от гама до радиовълни. Понякога след тях се наблюдават така наречените „слънчеви протонни явления“ — дъжд от заредени частици.
Неспокойното слънце следва единайсетгодишен „слънчев цикъл“, в кулминацията на който слънчевите петна се умножават и изригванията са много по-силни, отколкото в минимума. Михаил очерта общоприетия механизъм на слънчевия цикъл. „Меридианен плазмен поток“ по слънчевата повърхност пренася от екватора до полюсите останките от слънчевите петна. На полюсите охлаждащата се материя потъва в тялото на слънцето чак до основата на конвенционната зона и после се връща обратно към екватора. Но магнитните белези, останали от слънчевите петна, се задържат по време на този цикъл, призраци, които поставят началото на следващото поколение активни зони.
Руснакът описа сложната връзка между слънцето, Земята и човечеството.
Даже в исторически времена променливостта на слънцето е оказвала влияние върху земния климат. В продължение на повече от седемдесет години, от около 1640 до 1710-а, по лицето на слънцето били наблюдавани съвсем малко слънчеви петна — и Земята претърпяла „малка ледникова епоха“, както я наричат климатолозите. Европа била връхлетяна от сурови зими и студени лета. По време на кулминацията през 1690-а малките лондончанчета се пързаляли по заледената Темза.
Растящата зависимост от високата технология през електронната ера е направила хората още по-уязвими дори на по-слаби слънчеви вълнения. През април 1984-та слънчево изригване прекъснало комуникациите на президентския самолет и президентът Рейгън за два часа останал изолиран от външния свят над Тихия океан. Най-силната буря преди 9 юни била регистрирана през септември 1859-а, когато имало стопени телеграфни жици.