— Възлиза на един милиард мегатона енергия, излята върху Земята. Или сто хиляди пъти повече от енергията, която може да бъде освободена при най-страшната ядрена война. — Изрече думите спокойно, като ги гледаше в очите. Опитваше се да ги накара да разберат, стъпка по стъпка, виждаше Мириам — опитваше се да ги накара да повярват.
— Защо никой не ни е предупредил за това? — мрачно попита Николаус. — Защо трябваше вие да изровите тоя факт? Какво става на Луната?
Обаче явно проблемът не беше Луната — а обърканата глава на младия учен, който бе разкрил всичко това.
— Юджийн Менгълс — каза Мириам.
— Да — потвърди Шивоун. — Той е блестящ, обаче не поддържа връзка с нас. Ние се нуждаем от него. Но трябва да изравяме лошите новини от главата му.
— И какво друго не ни казва той? — изсумтя прессекретарят.
Мириам вдигна ръка.
— Дайте ми само заключението, Шивоун. Много ли ще е страшно?
— Моделът все още не е сигурен. Но толкова много енергия… Тя със сигурност ще унищожи цялата атмосфера. — Шивоун сви рамене. — Океаните ще закипят и ще се изпарят. Самата Земя ще оцелее: планетата, образувана от скали. Животът в дълбоките скали, на километрична дълбочина, може и да просъществува. Екстремофилните бактерии, които обичат топлината.
— Но не и ние — посочи Николаус.
— Да. И нищо от повърхностната биосфера, на сушата, във въздуха и морето. — Възцари се тишина. — Съжалявам. Чувствам се ужасно, че трябваше да донеса тази новина от Луната. Но не знам как да я смекча.
Николаус и Мириам мълчаха, опитваха се да осмислят чутото.
Николаус донесе на Мириам чай на чинийка с монограм, ърл грей, какъвто предпочиташе тя. Някогашният мит, че британците са пристрастени към своята водниста, разредена с мляко течност, беше поне с половин век остарял, обаче Мириам, премиер-министър на Европа и дъщеря на французин, винаги полагаше огромни усилия да не накърни чувствата на някого на този все още остатъчно евроскептичен остров. Затова пиеше своя ърл грей горещ и без мляко, скрита от обективите.
В тази тиха почивка за размисъл, с чаената чаша в шепи, нещо я теглеше към прозореца и града.
Сребристата ивица на Темза прорязваше Лондон, както винаги. На изток се намираше Сити, хаос от небостъргачи, все още отстъпващ единствено на Москва като евразийски финансов център. Той заемаше територията на някогашния римски Лондон и по време на следването си там Мириам веднъж беше извървяла стената на онова първо селище, алея с дължина няколко километра от Тауър до Блекфрайърс Бридж. Когато римляните си бяха отишли, саксите бяха построили нов град на запад от старите стени, район, днес наричан Уестенд. С шеметното разрастване на градовете след индустриалната революция тези сложни възли на многопластова история бяха залети от новите предградия, докато Лондон не се бе превърнал в сърцето на огромна населена площ, която днес стигаше чак до Брайтън на юг и Милтън Кейнс на север.
Принципната география на Лондон не се беше променила много, може би от 50-те години на XX век. Ала някой свидетел на тази отдалечаваща се в миналото епоха би се смаял от ширината на искрящата Темза и масивните стени на нови шлюзове, които едва се различаваха между сградите. Темза бе опитомена с вековете, натикана във все по-дълбок, стесняващ се канал, притоците й бяха преградени, заливните й тераси — застроени. До началото на новия век всичко това бе оставало безнаказано. Ала климатичните промени бяха довели до неизбежно покачване на морското равнище и хората бяха принудени да отстъпят пред реката, която решително си връщаше древните територии.
За Мириам климатичните промени и техните последици бяха безспорна и ежедневна политическа реалност. Колкото и да беше странно, спорът за причината на всичко това все още продължаваше. Но сега тези десетилетни дебати бяха чисто теоретични и вниманието постепенно се насочваше към необходимостта нещата да се поправят. Имаше воля за действие, помисли си Мириам, задълбочаващо се разбиране, че са прекалили и че трябва да направят нещо по въпроса.
Но бе изненадващо трудно да се намери енергия. Мащабните демографски промени бяха довели до застаряване на населението на Запад: повече от половината западноевропейци и американци бяха над шейсет и пет годишни, главно пенсионери, и при това консервативни. Междувременно взаимосвързаността на света бе достигнала кулминацията си с грандиозната програма на ЮНЕСКО за снабдяване на всеки над дванайсетгодишна възраст с личен телефон. В резултат бяха постигнали отчуждаване от традиционните политически структури сред младежта и хората на средна възраст, които, образовани и свързани помежду си, често проявяваха по-голяма лоялност към другите като тях по света, отколкото към държавите, на които формално бяха граждани.