— Надявах се, че ако успеем да преживеем този хаотичен век, ще стигнем на ръба на величието — рече Мириам. — А сега, тъкмо бъдещето дава някакви обещания, дойде това!
— Водих подобни разговори на Луната — каза Шивоун малко разсеяно. — Каква ирония, каза Бъд Туук, че се случвало точно сега. Нали знаете, учените са подозрителни към съвпаденията. Някой любител на теорията за заговорите спокойно може да се запита дали фактът, че нашите възможности растат, и това предстоящо бедствие, точно в това време, са само лош късмет.
Николаус се намръщи.
— Какво искате да кажете?
— Не съм сигурна — призна Шивоун. — Просто размишлявам…
— Да не се разсейваме — отсече Мириам. — Шивоун, кажете какво трябва да направим?
— Какво да направим ли?
— Какви възможности имаме?
Шивоун поклати глава.
— Вече са ми задавали такъв въпрос. Това не е като астероид, чийто курс бихме могли да променим. Това е слънцето, Мириам.
— Ами Марс? — попита прессекретарят. — Марс не е ли по-далече от слънцето?
— Да, но не чак толкова далеч, че на повърхността му да оцелее живот.
— Споменахте, че животът дълбоко в Земята може да оцелее — отбеляза Мириам.
— Дълбоката топлолюбива биосфера, да. Смята се, че точно от нея е възникнал животът на Земята. Предполагам, че това може да се повтори. Като рестартиране. Само че докато едноклетъчните форми на живот повторно колонизират планетата, ще минат милиони години. — Тя се усмихна криво. — Съмнявам се, че евентуалният бъдещ разум изобщо ще узнае за нашето съществуване.
— Можем ли да оцелеем там долу? — упорстваше Николаус. — Може ли да ядем тия организми?
Шивоун го погледна скептично.
— Може би достатъчно дълбок бункер… Но как би могъл да се самозадоволява? И повърхността ще бъде унищожена, без възможност за възстановяване. Завинаги.
Мириам се изправи, бе изпълнена с гневна енергия.
— Това ли да кажем на хората? Че трябва да изкопаят дупка в земята и да чакат смъртта?! Имам нужда от нещо по-добро, Шивоун.
Кралският астроном също стана.
— Да, госпожо.
— Пак ще разговаряме. — Премиер-министърът нервно закрачи из стаята и нареди на Николаус: — Ще се наложи да отменим ангажиментите ми до края на деня.
— Вече го направих.
— И да се обадим на някои хора.
— Първо в Америка ли?
— Разбира се…
Тя излезе — енергична, наежена, крояща планове. Още нищо не беше свършило. Всъщност едва се започваше.
За Мириам Грек краят на света се превръщаше в лично предизвикателство.
16
Интервюто
Бисиса трябваше да го преживее пак.
— И после сте се върнали у дома — като пресилено натъртваше на всяка дума, каза ефрейтор Батсън. — От онова… другото място.
Бисиса потисна въздишката си.
— От Мир. Да, върнах се у дома. И точно това ми е най-трудно да обясня.
Седяха в малкия кабинет на Джордж Батсън в Олдършот. Стените бяха боядисани в успокоителни пастелни тонове, на една висеше морски пейзаж. Обстановката целеше да успокоява палнатите, кисело си помисли Бисиса.
Батсън я наблюдаваше внимателно.
— Просто ми разкажете какво се случи.
— Видях затъмнение…
Някак си беше притеглена в Око, грамадно око в древния Вавилон. И през окото я бяха върнали у дома, в лондонския й апартамент, в ранното утро на онзи съдбовен ден, 9 юни.
Ала не се бе завърнала направо у дома. Беше посетила още едно място: двамата с Джош, въпреки че на него не му позволиха да продължи нататък. Някаква равнина с кървавочервени скали и пръст. Като се замислеше, тя й напомняше за голата пустош, търпеливо фотографирана от екипажа на „Аврора 1“, изследователите на Марс. Само че дишаше въздух — следователно се намираше на Земята.
И после започна затъмнението. Слънцето се издигаше високо в небето. Сянката на Луната се плъзна по него, но не го покри и остана ярък пръстен от светлина.
Моливът на Батсън тихо и прилежно шумолеше — ефрейторът записваше цялата тази фантастична история.
Армията се опитваше да е справедлива.