— Да продължаваме — каза Шивоун. — Какво следва?
— Щом не можем да защитим Земята, сигурно трябва да избягаме — отвърна Тоби.
— Къде? — изсумтя Михаил. — Бурята ще е толкова силна, че даже Марс няма да бъде пощаден.
— Тогава на външните планети. На някоя ледена луна на Юпитер…
— Дори на разстояние пет пъти колкото Земята, отслабването на бурята няма да е достатъчно, за да се спасим.
— Тогава на Сатурн — упорстваше Тоби. — Можем да се скрием на Титан. Или на някоя луна на Уран или Нептун. Можем изобщо да избягаме от слънчевата система.
— На звездите ли? — тихо попита Шивоун. — Можем ли да построим междузвезден космически кораб, Тоби?
— Нека е от най-примитивния вид, нещо като Ноев ковчег, достатъчно голям за неколкостотин души. Може да му трябват хиляда години, за да стигне до Алфа Кентавър, да речем. Обаче ако децата на емигрантите, които живеят и умират на кораба, продължат пътуването и после техните деца направят същото, накрая хората или поне потомците на хората ще стигнат звездите.
Михаил кимна.
— Това също е идея на Циолковски.
— Всъщност мисля, че е на Върнал5 — възрази Тоби.
— Колко души можем да спасим така? — попита Шивоун.
Руснакът сви рамене.
— Неколкостотин.
— Неколкостотин е за предпочитане пред николко — мрачно отбеляза Тоби. — Толкова голям генофонд е достатъчен, за да започнем наново.
— Опцията Адам и Ева, а? — подхвърли Михаил.
— Това не е достатъчно! — отсече Шивоун. — Няма да се откажем от спасяването на милиардите, които иначе ще изгорят на кладата. Трябва да направим нещо повече, момчета.
Руснакът тъжно въздъхна. Тоби извърна очи.
В проточилото се мълчание тя разбра, че двамата няма какво повече да предложат. Задави я отчаяние — отчаяние и угризение, сякаш тази невъобразима катастрофа и нейната неспособност да измисли изход бяха по нейна вина.
Чу се притеснено покашляне.
Изненадана, тя вдигна поглед към празния въздух.
— Аристотел?
— Извинявай, че се намесвам, Шивоун. Позволих си волността да направя допълнителни проучвания въз основа на вашия разговор. Струва ми се, че сте пропуснали една възможност.
— Нима?
Образът на Михаил на екрана се наведе напред.
— Давай по същество. Какво предлагаш?
— Щит — отвърна Аристотел.
Щит ли?…
На дисплеите потекоха данни.
18
Изявлението
Президентът на Съединените щати се настани зад бюрото си в Овалния кабинет.
В стаята за пръв път от дълго време цареше спокойствие. Срещу нея имаше само една камера, над нея се спускаше само един микрофон, наблюдаваше я само един оператор. В кабинета имаше съвсем простичък реквизит: национално знаме и елха в чест на месец декември 2037-а. Докато операторът й показваше с пръсти оставащите секунди по доказалия се стар начин, президентът докосна семплата огърлица на шията си, ала устоя на изкушението да поправи черната си коса, вече прошарена със сребро, над чиято прическа личната й фризьорка се беше трудила толкова дълго.
Хуанита Алварес беше първата латиноамериканка, президент на най-могъщата самостоятелна държава на планетата. Хората бяха гласували за нея заради нейната състрадателност, прямото й здравомислие и очевидния й инстинкт за здравето на демокрацията.
Ала днес тя нямаше да говори само пред гражданите на Америка. Днес нейното послание, симултанно превеждано от Аристотел и Талес на всички говорими, писмени и жестомимични езици на човечеството, щеше да се предава по телевизията, радиото и интернет на три планети. По-късно думите й и тяхното значение щяха да бъдат анализирани и тълкувани, хвалени и критикувани, докато накрая не изсмучеха от тях и най-малкия им смисъл, както никога по-рано — и почти незабавно естествено, въз основа колкото на самите думи, толкова и на онова, което нямаше да каже, щяха да наизскачат цял легион любители на теориите за заговорите.
Това трябваше да се очаква. Трудно можеше да си представи, че който и да бил президент, даже великите военновременни ръководители, са имали по-важно послание към народа и света. И ако оплескаше работата, ако думите й предизвикаха паника, безредици и икономическа нестабилност, щетите можеха да се окажат по-големи, отколкото от някоя малка война.