Беше нервна, но това личеше само по малко неуверените движения на ръцете й.
Операторът сгъваше пръсти. Три, две, едно.
— Скъпи американци. Скъпи граждани на планетата Земя и вселената. Благодаря ви, че днес ме слушате. Мисля, че мнозина от вас очакват какво ще ви кажа. Фактът, че дори от Овалния кабинет изтича информация, навярно е признак за здравата демокрация. — Едва забележима усмивка, вещо отправена към камерата. — Трябва да ви кажа, че всички сме изправени пред сериозна опасност. И все пак, ако работим заедно, със смелост и великодушие, има надежда, уверявам ви.
Шивоун седеше с дъщеря си Пердита в хамърсмитското апартаментче на майка си.
Заради напредващата си глухота, Мария беше усилила звука на стената толкова, че от време на време бе болезнено. Това обаче явно не смущаваше двайсетгодишната Пердита. Докато траеше речта на президента, тя следеше друго предаване на малкия имплантиран екран на китката си. Добре е да се знае, кисело си помисли Шивоун, че световните медии дават възможност за избор даже в такива моменти.
Мария забързано се върна от кухнята с три чаши сметанов ликьор — малки чашки, нацупи се Шивоун, и нито следа от бутилката, за да ги напълнят пак.
— Това е чудесно — каза Мария, докато им раздаваше чашите, усмихна се и почти незабележимите белези от пластичната й операция се набръчкаха. — Трите отдавна не сме се събирали, като оставим Коледите. Жалко, че трябваше да настъпи краят на света, за да се случи.
Пердита се засмя и отхапа от една солена бисквита.
— Винаги си била язвителна, бабче! Нали знаеш, всеки си има свой живот.
Шивоун ядосано стрелна дъщеря си с поглед. Откакто Пердита бе навършила дванайсет, Шивоун съчувстваше на откъслечните опити на майка си да си върнат някогашната близост.
— Хайде да не спорим — обади се тя. — И това не е краят на света, майко. Не бива да разпространяваш такива неща. Особено ако хората си мислят, че всъщност излизат от мен. Не бива да всяваш паника.
Мария се стегна, както винаги неоснователно подразнена от възраженията.
— Разбира се, много от нещата, които ще каже Алварес, са празни приказки — заяви Пердита. — Нали, мамо?
— Празни приказки ли?
— Смяташ ли, че някой ще й повярва? Спасяването на света адски прилича на катастрофичен филм от деветдесетте години на миналия век! Онзи ден чух един по телевизията да разправя, че всичко това било форма на отказ да се приеме действителността, психологическо заместване с алтернативна дейност. И естествено, това е мечтата на всеки фашист!
Можеше и да има нещо вярно, неспокойно си помисли Шивоун. Не за пръв път слънцето щеше да бъде използвано като източник на власт.
Култовете към слънцето обаче бяха рядко явление в историята. Те обикновено възникваха в организирани, силно централизирани държави — римляните, египтяните, ацтеките. Централната власт на слънцето изпълняваше ролята на източник на власт за самодържеца. Навярно и в тази ситуация ненадейното злодейство на слънцето можеше да се използва аналогично от хората, които се стремяха към власт на Земята. Такива подозрения даваха хляб на любителите на теории за заговори. Сред тях имаше даже такива, които, въпреки спомена за 9 юни, предполагаха, че цялата история със слънчевата буря е измама, завземане на властта от някакъв заговор на бизнесмени или тайно правителство, преврат на нова сила, подпомогнат от страха и неведението.
— Никой не вярва — продължи Пердита. — Вече никой не вярва в героите, мамо — поне в смелите астронавти и безкористните политици. В живота просто не става така.
— Е, възможно е — ядоса се Шивоун. — Но какво друго ти остава, освен да опиташ? И ако в края на краищата се окаже, че не можем да спасим планетата, как ще се почувстваш?
Дъщеря й сви рамене.
— Ще се занимавам с разни неща, докато… — Тя изобрази експлозия с ръце. — Какво друго да правя?
Мария докосна Шивоун по рамото.
— Пердита е млада. Когато си на двайсет, си мислиш, че си безсмъртна. Всичко това излиза извън рамките на въображението й.
— И на моето — отвърна Шивоун и разсеяно хвърли поглед към дъщеря си. — Поне докато бях малка. После бъдещето придоби лична окраска… Знаеш ли, изпитвам облекчение, че всичко стана публично достояние. Имах угризения, докато вървях из Лондон сред хора, които продължаваха да си живеят живота, и знаех, че в главата ми е заключена ужасяваща тайна, като неексплодирала бомба. Не ми се струваше редно. Коя съм аз, че да крия истината? Та даже тя да предизвика известна паника.