Продължиха да слушат речта на президента.
— Това, което ще се случи през април две хиляди четирийсет и втора, е безпрецедентно — каза президент Алварес. — Доколкото могат да определят нашите експерти, в писаната история на човечеството не е имало такова събитие, а всъщност и през безмълвните еони преди нас. За един ден слънцето ще залее Земята с толкова енергия, колкото обикновено за година. Учените наричат това явление „слънчева буря“ и името ми се струва уместно.
— Последиците за Земята, а всъщност и за Луната и Марс, са сериозни. Няма да ви спестя цялата истина. Изправени сме пред стерилизация на земната повърхност — унищожаване на целия живот — и изпаряване на въздуха и океаните, Земята ще стане гола като Луната. Към това послание прилагаме линкове, които ще ви дадат всички налични подробности — няма да има никакви тайни.
— Очевидно ни заплашва смъртна опасност. И рискът не е само за нас. В тези времена на разширяващи се етични хоризонти, движение, което винаги съм подкрепяла, няма да забравим и опасността за съществата, които споделят тази Земя с нас и без които не бихме могли да оцелеем — както и последния вид живот, появил се на нашия свят, физическите лица Аристотел и Талес, чрез които в момента говоря пред мнозина от вас.
— Това е ужасно послание и ми е мъчно, че трябва да го отправя тъкмо аз. — Тя се наведе напред. — Но както ви казах, има надежда.
Михаил и Юджийн седяха в стола пред две чаши хладко кафе. Излъчваното от Земята лице на президента се прожектираше на голям стенен екран. Столът пустееше. Въпреки че повечето хора в базата знаеха почти всичко, което щеше да каже Алварес, още преди тя да отвори уста, явно предпочитаха да чуят лошата вест сами или с най-близките си.
Руснакът се приближи до прозореца и погледна неравния пейзаж на дъното на кратера. Слънцето се спускаше ниско, но планините наоколо сияеха от светлина, сякаш върховете им бяха покрити с горящ магнезий.
Всичко в този пейзаж беше плод на ярост, помисли си той: от ударите на микрометеорити, които даже в този момент вдигаха облачета пясък, чак до извайването на огромни долини като Клавиус и невъобразимо свирепия сблъсък, който бе отцепил Луната от Земята. През краткото съществувание на човечеството това кътче от космоса беше останало сравнително спокойно, докато слънчевата система се бе въртяла като стрелки на часовник около вярната светлина в сърцето си. Ала сега древната ярост се завръщаше. Защо хората изобщо си бяха въобразявали, че трябва да е другояче?
Михаил вдигна поглед и потърси Земята — бе изминала една четвърт от пътя си по небето. Бе съжалявал, че родната планета толкова трудно се вижда от Шакълтън на полюса.
Наблюдавана от „Клавиус“, тя сияеше десетки пъти по-ярко от пълната Луна в земното небе и къпеше сенчестите лунни земи в сребристосиня светлина. Нейните фази, винаги огледални на лунните, следваха величествен месечен цикъл, но за разлика от Луната, Земята се завърташе около оста си всеки ден и разкриваше нови форми, океани и облачни образувания. И естествено, за разлика от бавното пътешествие на Луната, Земята никога не променяше мястото си в лунното небе.
След април 2042-ра Земята пак щеше да виси там, като винаги. Само че Михаил се питаше как ще изглежда тогава.
Юджийн продължаваше да гледа речта на президента.
— Нещо смотолеви датата.
— Какво искаш да кажеш?
Младежът го погледна. Днес красивото му лице беше сгърчено от напрежение, каквото Михаил не бе забелязвал досега.
— Защо не каза просто двайсети април? Всеки го знае.
Очевидно не, каза си руският астрофизик. Може би Алварес имаше предвид някакъв психологически мотив. Може би прекалената конкретност щеше да направи перспективата прекалено страшна — в главите на хората щяха да затиктакат часовниците на Второто пришествие.
— Струва ми се, че няма значение — отвърна той.
Ала за Юджийн, автора на предвиждането, явно имаше.