Выбрать главу

— Нищо чудно, че не се сетих. Когато търсих възможни решения, отсях очевидно неизпълнимите. А това е очевидно неизпълнимо. — Тоби погледна Шивоун. — Нали?

Така беше. Но тримата продължиха да работят, за да научат повече.

— Правени са проучвания върху такова нещо — съобщи Тоби. — Изглежда, че тая идея първо е хрумнала на Херман Оберт6.

— Трябва да използваме ултратънки материали, разбира се — прибави Михаил.

— Найлоновата обвивка за ежедневни цели се произвежда с дебелина десет микрометра — посочи Шивоун.

— Можем да вземем и алуминиево фолио със същата дебелина — отвърна руснакът. — Но сигурно можем да намерим и нещо по-добро.

— Даже при плътност по-малка от грам на квадратен метър, да речем, и дори да не отчетем структурните елементи, тежестта ще е няколко милиона тона — пресметна Тоби.

— Не разполагаме с техническа възможност да издигнем такова количество материали от Земята, дори да имахме време — възрази Шивоун.

— Само че няма нужда да го издигаме от Земята — посочи Михаил. — Защо не го построим на Луната?

Тоби го зяпна.

— Виж, това вече е шантаво.

— Защо? На Луната вече произвеждаме стъкло, обработваме метали. Освен това имаме слаба гравитация, не забравяй: двайсет и два пъти по-лесно е да изстреляш товар в космоса от Луната, отколкото от Земята. И вече строим такова стартово устройство! Няма причини да не ускорим проекта за построяване на Прашката. Изтласкващата способност ще е огромна.

Включиха изтласкващата способност на Прашката в предишните си изчисления. Веднага стана ясно, че ако успеят да изстрелят масата на щита от Луната, ще спестят феноменално количество енергия.

И нямаше очевидни пречки. Шивоун се боеше да си поеме дъх, за да не развали магията.

Продължиха да работят…

Ала сега, докато седеше с майка си и дъщеря си и слушаше Алварес да излага тази абсурдна идея пред целия свят, Шивоун изпитваше съвсем различни чувства. Обзета от внезапна нервност, тя отиде при прозореца.

Наближаваше Коледа, 2037-а. Навън децата играеха футбол. По тениски. Въпреки че Дядо Коледа продължаваше да носи подаръци, снегът и скрежът бяха носталгични мечти от детството на Шивоун — в Англия вече над десет години температурата не бе падала под точката на замръзване южно от линията Севърн — Трент. Спомняше си последната си Коледа с баща си, преди да почине, когато беше ругал, че трябва да коси моравата на празника. Светът ужасно много се беше променил през живота й — под въздействието на сили, които не бяха подвластни на човека. Как можеше да е толкова арогантна? Как можеше да допусне, че ще успее да извърши още по-голяма промяна, при това само за няколко години?

— Страх ме е — не успя да се сдържи тя.

Пердита я погледна загрижено.

— От бурята ли? — попита Мария.

— Да, разбира се. Но трябваше да положа много усилия, за да убедя политиците да приемат идеята за щита.

— А сега?…

— Сега Алварес я излага пред целия свят. И изведнъж трябва да изпълня обещанията си. Ето от това ме е страх. Че може да се проваля.

Мария и Пердита станаха. Майка й я прегърна, дъщеря й отпусна глава на рамото й.

— Няма да се провалиш, мамо — каза момичето. — Пък и имаш нас, не забравяй.

Шивоун я погали по главата.

На екрана президентът продължаваше да говори.

— Предлагам ви надежда, но не измамна надежда — казваше Алварес. — Дори щитът не може да спаси всички. Но ще превърне това явление, от което никой от нас няма да оцелее, в природно бедствие, от което някои от нас ще се спасят. Тъкмо затова трябва да го построим — и затова трябва да използваме шанса, който ни дава той.

— Излишно е да казвам, че това ще е много по-голямо предизвикателство от всеки друг космически проект, даже от колонизирането на Луната и първите ни стъпки на Марс. Такъв грандиозен проект не може да бъде изпълнен само от една държава — та била тя и Америка.

— Затова помолихме всички държави и федерации по света да се обединят, да сплотят ресурсите и енергията си и да си сътрудничат в този най-важен космически проект. Щастлива съм да съобщя, че получихме единодушно съгласие.

— Дрън-дрън, „единодушно съгласие“! — изсумтя Мириам Грек, отпи глътка уиски и се настани по-удобно на дивана в кабинета си в Евроиглата. — Как може да нарича това „единодушие“, когато китайците отказаха да участват?

вернуться

6

Херман Оберт (1894–1989) — немски учен. — Б.пр.