— Китайците играят дългосрочна игра, Мириам — отвърна Николаус. — Винаги сме го знаели. Те несъмнено виждат проблема със слънцето като поредната геополитическа възможност.
— Възможно е. Обаче кой ги знае какво целят с всички ония тайконавти7 и ракети-носители „Лонг Марч“…
— Накрая и те ще се включат.
Тя се вторачи в него. Докато говореше, Николаус Коромбел следеше с едно око Алварес и с другото — мониторите, които показваха различни световни реакции към течащата реч на американския президент. Мириам никога не беше виждала човек със способността на своя прессекретар едновременно да мисли за няколко неща. И това бе само една от причините, поради които го ценеше толкова много.
Макар че беше странно, помисли си тя. Тъкмо неговото упорито, почти цинично трезвомислие, което го правеше толкова ценен за нея, го правеше и непроницаем. Мириам нямаше представа какво мисли и в какво вярва той дълбоко в себе си. Понякога почти подсъзнателно я глождеше някакво безпокойство. Трябваше да го накара да се открие, да го опознае по-добре. Само че никога не оставаше време. А Николаус просто й бе прекалено полезен.
— Е, какви са реакциите?
— На борсите спад седемнайсет процента — съобщи той. — Като първоначална реакция, не е толкова лошо, колкото се опасявахме. Космическите и високотехнологичните акции скачат до небето, излишно е да го казвам.
Мириам се удиви от такава реакция. Предполагаше, че стремежът за забогатяване е напълно естествен — всъщност глобалната икономика не можеше да функционира без него. Ала се чудеше какво смятат, че ще постигнат тези нетърпеливи инвеститори, ако финансовите им инжекции ограничат способността на авиокосмическите и другите компании да се справят с тази задача.
И все пак можеше да е по-лошо. Речта на президента поне вече беше в ефир. Дори само стартирането на проекта означаваше много.
В най-големите политически съвети по света се водеше разгорещена дискусия за разумността на предложеното от Мириам решение. Проектът за построяване на щит щеше да погълне икономическата енергия на страните участнички за години наред. И защо? Даже енергията, която щеше да пропусне щитът, пак щеше да предизвика опустошителна катастрофа.
И наистина ли щяха да се скъсат от работа, за да спасят целия свят? Включително китайците, които отказваха да участват, и африканците, които се бяха възстановили от катастрофите на XX век и започваха да се възраждат? Не можеха ли да спасят само Америка, Европа? Военните ръководители дори бяха започнали да разработват сценарии за последиците от слънчевата буря, когато Евразия и Америка, ако бяха единствените оцелели индустриални сили, започнеха да напускат крепостите си, за да „помогнат“ на останките от опустошения свят. Наистина щял да се възцари нов световен ред, сериозно убеждаваха някои личности Мириам, реструктуриране на геополитическата власт, което можело да продължи хиляда ГОДИНИ…
Беше се наложило да проведе няколко обстойни разговора с Шивоун Макгоран, преди да успее да накара собственото си ограничено политическо въображение да схване мащабите на проблема. Слънчевата буря нямаше да е нов 9 юни, нито Кракатау или Помпей — това нямаше да е епидемия или потоп. И просто нямаше как да видиш в нея възможност за извличане на дребнави предимства. Навярно ставаше дума за изчезването на човешкия род и всъщност на целия живот на Земята. Това наистина бе въпрос на всичко или нищо — послание, което Мириам накрая беше успяла да набие в главите на останалите световни ръководители.
Президент Алварес спокойно продължаваше да говори.
Именно Алварес трябваше да се появи на световните екрани, разбира се. До този момент Мириам бе оглавявала политическите усилия зад проекта за построяване на щит. Беше осигурила стабилна промишлена и финансова основа за него, бе сплотила политическата воля в собствения си капризен Евразийски съюз и другите страни, за да направи възможно осъществяването на този невероятен проект — и в хода на всичко това беше изразходвала голяма част от своя политически кредит. Но по всеобщо съгласие в такива ситуации президентът на Съединените щати трябваше да съобщава на света лошата или добрата вест, както се правеше от поколения.
— Алварес се справя отлично — похвали я Мириам. — Имаме късмет, че в такъв момент на този пост седи човек като нея.