— Тя е най-добрата актриса в Белия дом след Рейгън, нищо повече — изсумтя Николаус.
— О, не е само това. Но може да породи измамни надежди. Каквото и да направим, ще загинат невероятно много хора — мрачно заключи Мириам.
— Само че много по-малко, отколкото иначе — отвърна прессекретарят. — И каквото и да направим, не очаквай медали. Не забравяй, това е инженерна наука, а не магия — колкото и добре да се получи, пак ще умрат хора, огромен брой. И впоследствие хората ще ни обвиняват. Ще ни обявят за най-страшните масови убийци в историята. Поне поляците със сигурност ще го направят! — Той се ухили с някаква странна мрачна веселост.
— Понякога си прекалено циничен, Николаус. — Ала настроението й бе повишено, смекчено от уискито. Отпиваше малки глътки и оставяше топлия глас на Алварес да я облива.
— Щитът ще е огромен. Но по-голямата част от него ще е от изключително тънък слой и затова масата му ще се сведе до минимум. Основната му част ще бъде изстреляна от Луната, където по-слабата гравитация прави изстрелването в космоса много пъти по-лесно, отколкото от Земята. „Интелигентните“ елементи, които ще трябва да управляват щита, ще се произведат на Земята, където разполагаме с най-съвършени производствени процеси.
— Трябва да насочим всичките си ресурси към този проект и засега да отложим осъществяването на другите си мечти. Затова реших да отзова „Аврора две“, втория ни „марсиански“ космически кораб, който вече лети за Червената планета. Той ще ни служи като работна база, така да се каже.
Родени от вълните на електромагнетизма, думите на президента прелетяха покрай Луната и след няколко минути стигнаха до Марс.
Гласът във високоговорителите на шлема на Хелена Ъмфравил звучеше малко тенекиено. Ала тя сама бе избрала да чува Алварес така. За да наблюдава прелитането на „Аврора 2“, беше решила да се потопи в марсианската природа. Дори президентската реч не можеше да се състезава с това.
Скафандърът й беше „изолиращ“ и след употреба оставаше прилепнал към люка на всъдехода или шлюза на купола, така че човек никога не влизаше в контакт с външната му повърхност — а Марс, с неговата предполагаема местна екология, никога не се докосваше до съдържащата мазнини, вода и бактерии маса, която представляваше човекът. И сега тя стоеше до всъдехода си, здраво стъпила на червената марсианска пръст, колкото може по-близо до Марс.
Осеяната с камънаци равнина се простираше докъдето й стигаха очите, несмущавана от човешко присъствие, освен следите от гумите. Пръстта беше розово-кафява, небето — жълтеникавокафяво, сгъстяващо се до оранжево около спаружения слънчев диск, почти като земен изгрев. Пръснати хаотично от някакъв древен сблъсък, камъните по земята бяха стояли по местата си толкова дълго, че носеният от вятъра прах ги бе огладил. Стар, безмълвен свят — като музей на камъните и праха. Ала и тук имаше бури, понякога изненадващо свирепи, когато се раздвижеше редкият въздух.
На хоризонта се извисяваше многопластова скала, седиментна, също като пясъчниците на Земята — и също като земния пясъчник се беше образувала във вода. Можеха да претърсят сухата Луна от полюс до полюс и пак да не открият нито едно образувание като тази невзрачна скала. Това бе Марс; тази мисъл все още я вълнуваше.
Ала Хелена беше изоставена тук.
Разбира се, астронавтите от „Аврора 1“ знаеха какво ще каже президентът — много преди самата реч. Контролният център в Хюстън предварително бе съобщил новината за отзоваването на „Аврора 2“ — меко и внимателно.
„Аврора 2“ всъщност беше третият кораб от експедицията до Марс. Първият, наречен „Аврора Нула“, бе доставил на повърхността на планетата автоматична фабрика, която търпеливо беше обработвала марсианска пръст и въздух в метан и кислород, горивото, нужно за обратния полет на човешките екипажи. После „Аврора 1“ с шестчленен екипаж на борда бе извършила невероятното пътешествие, тласкана от термоядрени ракети. Човешките стъпки и знамена най-после бяха пристигнали на Марс.
Според плана след пристигането на „Аврора 2“ първият екипаж трябваше да се завърне на Земята и да остави втората, по-многобройна група астронавти да разширяват вече построеното — зачатъчно селище, което, надяваха се всички, щеше да постави началото на постоянен човешки живот на планетата. Този малък аванпост вече си имаше име, малко претенциозното Порт Лоуел.