— Нищо не ми трябва. — Изглеждаше нацупен, дори сърдит.
— Твоето откритие е изключително важно, Юджийн. Може да спасиш живота на милиарди хора. Те ще ти вдигнат статуи. И повярвай ми, твоите проучвания, особено класическата ти статия за слънчевото ядро, ще се четат винаги.
Виж, това вече го накара да се подсмихне.
— Липсва ми фермата — изведнъж каза той.
Това неочаквано изявление я сепна.
— Каква ферма?
— „Селена“. Разбирам защо се наложи да я опразнят. Но ми липсва. — Той бе израснал в селски район в Масачузетс, спомни си Шивоун. — Преди работех там — продължи младежът. — Докторът каза, че съм имал нужда от упражнения. Във фермата или на гладиаторите.
— Но сега фермата я няма. Типично: като се опитваме да спасим света, ние убиваме единствената зеленина на Луната!
Това можеше да нанесе и тежки психологически травми. В стремежа си да разбере тези космически обитатели, тя бе чела истории за космонавтите от първите примитивни космически станции, търпеливо отглеждащи грах в експериментални саксии. Те бяха обичали онези растения, онези малки живи същества, споделящи тяхното убежище в космическата пустош, Сега Юджийн проявяваше същата склонност. В края на краищата това беше човешко.
— Ще уредя този проблем — обеща Шивоун. — Засега не може да става дума за ферма. Но какво ще кажеш за градина? Сигурна съм, че в „Хеката“ има свободна стая. А ако няма, ще освободим. Вие, лунните жители, не бива да забравяте за чие спасение се борите.
Юджийн вдигна глава и за пръв път срещна погледай.
— Благодаря. — После сведе очи към екрана пред себе си. — Но ако не възразяваш…
— Знам, знам. Работата. — Шивоун отмести стола си назад и се изправи.
Същата вечер отиде в стаята на Бъд.
— Не бях сигурен, че ще дойдеш — прошепна той.
— Аз пък бях сигурна, че ти няма да се престрашиш да направиш няколко крачки по коридора — изсумтя Шивоун.
— Толкова ли съм прозрачен?
— Няма значение, щом единият от нас се престраши.
— Нали ти казах, че с теб ще направим добър екип.
Тя смъкна ципа на комбинезона си.
— Докажи го, героични жителю на Луната!
Беше прекрасно. Бъд се оказа много по-атлетичен, отколкото бе свикнала. И се съсредоточаваше върху нея повече от всичките й досегашни любовници.
И много находчиво използваше слабата лунна гравитация.
— Една шеста g е любимата ми гравитация — по някое време изпъшка той. — На Земята гравитацията те смачква. В безтегловност се мяташ като риба на сухо. При една шеста тежестта е достатъчно, за да има триене, и все пак си лек като балонче. Казвали са ми, че даже на Марс…
— Млъкни и продължавай — прошепна тя.
После дълго остана будна, наслаждаваше се на топлината — на ръцете му — просто две човешки същества в този мехур от светлина и въздух на гибелната лунна повърхност. „Като космонавтите и техния грах“, помисли си Шивоун: в края на краищата те нямаха никой друг.
Дори когато слънцето ги предадеше, пак щяха да се имат един друг.
21
Пречките
— Та така значи — директно започна Роуз Делиа. — Имаш два проблема, с които не можеш да се справиш. Без китайците няма да успееш да довършиш навреме инфраструктурата на щита. И даже да успееш, няма как да произведеш цялата ти нужна интелигентна материя. — Тя се облегна назад и вдигна поглед от екрана си към Шивоун. — Оплеска я.
Шивоун притисна с палци очите си и се опита да овладее гнева си. Беше януари 2039-а — половин година след като бе видяла първите елементи за щита, складирани на Луната, вече година и половина след 9 юни. Беше дошла и заминала още една Коледа, мрачен и безрадостен празник, и до слънчевата буря оставаха малко повече от три години.
Освен Тоби Пит и лицата на екраните Шивоун бе сама в Заседателната зала на Кралското дружество, мястото, което служеше за техен комуникационен център. От организатор на прояви в Дружеството Тоби постепенно се беше превърнал в нещо като неин личен секретар и рамо, на което можеше да поплаче при нужда. А в момента определено й се плачеше.
— Ние я оплескахме, Роуз — поправи тя геоложката.
— Моля?
— Понякога говориш като моя водопроводчик, Роуз. „Оплеска я“ не е верният израз. Важно е как се изразяваш. Проблемът не е мой, а наш. Ние я оплескахме.