За да се справят с всичко това, щитът щеше да бъде направен с подвижна повърхност. Плоскостите можеха да се отварят и затварят по определен начин, така че слабият натиск на слънчевата светлина да се използва за въртене на щита. Това беше елегантно решение: щяха да впрегнат самата слънчева светлина, за да поддържат нужната позиция.
Ала за да поддържат положението му в тази среда на многобройни и постоянно менящи се сили, самият щит трябваше да е достатъчно интелигентен, за да регистрира мястото си в космоса и да се приспособява динамично. В идеалния случай всеки негов квадратен сантиметър щеше да знае какви сили въздействат върху него и щита като цяло и щеше да е в състояние да определя реакцията си.
Този разпределен и взаимосвързан интелект щеше да се постигне чрез създаване на „интелигентна повърхност“. Дебелият по-малко от един микрометър „епидермис“ на щита нямаше да е само огледален, но и щеше да съдържа микровериги. Разбира се, тези взаимосвързани локални интелекти щяха да допринесат за общия. Смяташе се, че готовият щит ще е най-интелигентното създание на човечеството до този момент — навярно по-интелигентен дори от Аристотел, само дето никой не знаеше точно колко е интелигентен той.
Толкова за проекта, достатъчно сложен сам по себе си. Осъществяването му беше съвсем друго нещо.
Единият днешен проблем бе производството на интелигентната повърхност — нямаше достатъчно нанофабрики, които да я доставят навреме. Но още по-сериозен беше въпросът със слънчевото налягане. Въпреки че можеше да се използва за активно контролиране на позицията, самото му съществуване пораждаше една фундаментална трудност — която бе втората пречка.
— Хайде да започнем стъпка по стъпка — предложи Бъд.
— Слънчевата светлина оказва натиск върху огледалната повърхност. Светлинното налягане действа срещу гравитацията на слънцето — все едно че слънчевата гравитация отслабва и равновесната точка Л1 се премества към слънцето по линията Земя — слънце.
— Ние се опитваме да сведем до минимум масата на щита. Но колкото е по-лек, толкова повече може да го изтласка слънчевата светлина. А колкото повече се приближава към слънцето, толкова по-голям трябва да бъде, за да заслони цялата Земя. Така че масата му всъщност пак започва да се увеличава… Тези два ефекта си противодействат и ограничават възможностите за решение. Нали така? За дадена дебелина на слоя има теоретична минимална маса за щита, под която няма приложимо конструктивно решение.
— И без китайците… — започна Шивоун.
— Не можем да изпълним този минимум — с някаква мрачна радост довърши Роуз.
Проблемът беше недостигът на тежкотоварен капацитет. Въпреки че китайското правителство отначало бе отказало да участва в програмата за построяване на щита, Мириам Грек беше сигурна, че след съответната омиротворителна дипломация и малко пазарлъци китайците също ще се присъединят. Мириам дори бе посъветвала Шивоун да включи в плановете си китайския флот от тежкотоварни ракети-носители „Лонг Марч“.
Е, Мириам Грек се беше оказала права за много неща, но не и за китайците. Тяхната съпротива да участват не се бе променила ни на йота и космическите им ресурси, изглежда, бяха посветени на някакви техни тайни намерения.
Намеренията на китайците не засягаха Шивоун. Интересуваше я само това, че въпреки месеците на отчаяно проектиране не бяха успели да открият изпълнимо решение: без китайците и техните ракети-носители „Лонг Марч“, а може би дори и с тях, твърдяха песимистите, просто нямаше как навреме да разположат онази минимална маса в Л1.
Тя знаеше, че инерцията е най-важното в този проект. Щитът беше невъобразимо, ужасно, безбожно скъп: проектът поглъщаше повече от брутния национален продукт на Съединените щати и следователно значителна част от икономическата продукция на целия свят. Смяташе се, че щитът е най-скъпият проект на човечеството след „проекта“ за спечелване на Втората световна война. Парите не идваха от небитието и много други програми, главно усилията за ограничаване на климатичните промени в изсушеното сърце на Азия и потъващата Полинезия, бяха прекратени, което предизвика очаквани протести.
Колкото по-реален ставаше проектът, толкова повече предизвикваше искрен политически гняв. В известен смисъл Шивоун се радваше на това, защото то означаваше, че повече от година след коледното изявление на Алварес „фиктивната война“ свършва и хората започват да вярват в слънчевата буря достатъчно, за да ги е грижа какво се прави по въпроса. Естествено трябваше да се решават технически проблеми — това, което се опитваха да направят, беше безпрецедентно. Ала тя знаеше, че ако допусне от ръководната й структура да изтече и намек за съмнение, той скоро ще разруши крехкия политически консенсус зад проекта — инфраструктура, също толкова важна за щита, колкото стъклените подпори и стълбове, доставяни от Луната.