Шивоун заразтрива слепоочията си.
— Тогава ще измислим друг начин да го направим. Какво можем да променим?
Роуз почука върховете на късите си пръсти едни в други.
— Не можеш да промениш основните участващи сили. Не можеш да промениш гравитационните полета на слънцето и Земята, нито налягането на квадратен сантиметър слънчева светлина. Не можеш да стесниш щита. Ако беше прозрачен, слънчевата светлина щеше безпроблемно да минава през него, естествено. — Тя се усмихна. — Обаче тогава нямаше да има смисъл изобщо да го строиш, нали?
— Все трябва да има изход, по дяволите — изсумтя Шивоун.
Тя обходи с поглед екраните по стените на залата. Хората, които я гледаха от тях, главните ръководители на нейния проект, бяха в различни краища на Земята, Луната и самата Л1. Както винаги, израженията на Бъд и Михаил Мартинов излъчваха съчувствие и подкрепа. Намръщената физиономия на Роуз отразяваше обичайния й негативизъм. Много от другите бяха още по-сдържани. Някои може всъщност да бяха признателни на Делиа и нейните пречки, защото така имаха зад какво да скрият собствените си проблеми.
Те просто не можеха да го проумеят, помисли си Шивоун. Имаше някакъв дефицит на въображение даже сред нейните хора, едни от най-интелигентните инженери и специалисти на света, които при това бяха най-тясно свързани с проекта. Те не строяха обикновен мост, нито щяха да летят на Марс — това не беше просто поредният проект, поредната точка в биографията им. Това бе бъдещето на човечеството. Ако се проваляха по каквато и да е причина, нямаше да има утре, за да поемат вината: нямаше да има съсипани кариери, нито търсене на нови посоки. Трябваше да приветства прямотата на Роуз, каза си тя — поне от нея човек научаваше истината, каквито и да бяха последиците.
— Няма да ви агитирам — рече Шивоун. — Само ще ви напомня думите на президента Алварес. „Не може да става и дума за провал“. Все още е така. Ще работим по този въпрос, докато от челата ни потече кръв, и ще измислим решение на тези два наши проблема днес, каквото и да става.
— С теб сме, Шивоун — прошепна Бъд.
— Надявам се. — Тя се изправи, отмести стола си и се обърна към Тоби. — Имам нужда от малко почивка.
— Разбирам. Само да ти напомня — в десет имаш ангажимент.
Шивоун хвърли поглед към страницата на електронния си бележник.
— Лейтенант Дът? — Жената, която, изглежда, повече от година се беше опитвала да се добере до нея с важна новина, която не искаше да сподели с никой друг, накрая бе стигнала до върха на пирамидата. Пак проблеми. Но поне различни.
Тя се протегна в опит да прогони болката в тила си.
— Ако това изобщо интересува някого, ще се върна след половин час.
22
Повратната точка
Лейтенант Бисиса Дът от британската армия чакаше Шивоун в Лондонската зала. Пиеше кафе и проучваше телефона си.
Докато вървеше през помещението, Шивоун погледна през прозореца към мрачното скеле, издигащо се над покривите на Лондон: това беше скелетът на бъдещия Лондонски купол, опитът на града да се защити от слънчевата буря, най-грандиозният строителен проект в дългата лондонска история, въпреки че естествено не можеше да се сравнява с още по-огромните убежища, издигани над Ню Йорк, Далас и Лос Анджелис.
Още отначало бяха знаели, както беше съобщила Алварес, че щитът няма напълно да спаси Земята от яростта на слънцето, даже да се допусне, че го построят изцяло. Част от енергията щеше да мине през него — но щитът щеше да даде на човечеството шанс за съпротива, шанс, който трябваше да се използва. Само че никой не знаеше какъв удар ще понесе светът и в частност градове като Лондон.
Куполът беше само най-забележимата от настъпилите в града промени. Правителството бе започнало програма за създаване на запаси от трайни храни, гориво, медицински средства и други подобни и цените на тези стоки се покачваха. Увеличаваше се цената дори на водата, защото властите пълнеха грамадни подземни резервоари под градските паркове. Като приготовления за война, помисли си Шивоун. Ала необходимостта от това бе реална.