Строежът на Купола, физическа проява на надвисналата опасност, определено беше започнал поне да кара хората дълбоко в себе си да вярват, че слънчевата буря не е измислица.
В града се ширеше страх и медицинските служби съобщаваха за рязко увеличаване на стреса. В известен смисъл обаче имаше и възбуда, дори очакване.
Шивоун пътуваше много и бе установила, че нещата навсякъде са горе-долу същите.
Особено в Съединените щати й се струваше, че народът се е сплотил в решителността си. Както винаги, Америка трябваше да понесе непропорционално голяма тежест от глобалните усилия. В цялата страна, дори когато куполите не бяха практични, хората се подготвяха на квартално равнище. Националната гвардия, скаутите и стотици доброволци копаеха убежища в задните си дворове, пълнеха подземни резервоари с дъждовна вода и събираха алуминиеви консерви. Междувременно се полагаха по-незабележими, но също толкова драматични усилия за архивиране на колкото може повече знания, на дигитален и твърд носител, в грамадни складове дълбоко в минни шахти, кладенци, бункери от епохата на Студената война и даже на Луната. В края на краищата това бяха истинските съкровища на нацията и всъщност на цялото човечество — ала тази програма срещаше по-голяма съпротива от страна на онези, които твърдяха, че „първо и най-важно е спасението на хората“. Президентът Алварес отново доказваше, че знае как да направлява духа на нацията си: планираше програма за честване на столетието от Втората световна война — кулминацията щеше да е в Пърл Харбър през 2041-на, — за да припомни на своите сънародници за великите изпитания, пред които се бяха изправяли и които бяха преодолели.
Несъгласия имаше по целия свят. Освен искрените разлики в мненията за реакцията към тази криза, купища фанатици смятаха, че всичко това е Божие наказание за едно или друго престъпление, а други се гневяха на Господ, задето е допуснал да се случи това. Имаше и зелени радикали, които твърдяха, че човечеството просто трябва да приеме участта си, своеобразно кармично наказание за злодействата, извършени с планетата: нека Земята се пречисти и започне наново. Това можеше да е и утешителна идея, мрачно си помисли Шивоун, ако можеха да са сигурни, че след слънчевата буря ще остане нещо, с което да се започне.
Но въпреки това всичко имаше някакъв нереален блясък. Слънцето ярко грееше над Лондон и Куполът изглеждаше нелеп като коледна елха срез юли. Повечето хора просто продължаваха да си живеят живота — даже онези, които смятаха, че това е измама на строителните компании.
И отгоре на всичко и лейтенант Бисиса Дът с поредната мистерия.
Шивоун стигна до масата на Бисиса, седна и помоли един от обслужващия персонал за кафе.
— Благодаря, че ме приехте — започна Бисиса. — Наясно съм, че сте много заета.
— Съмнявам се — мрачно отвърна Шивоун.
— Но мисля, че тъкмо вие сте човекът, който трябва да ме изслуша — спокойно продължи лейтенант Дът.
Докато отпиваше от кафето си, Шивоун се опита да придобие представа за Бисиса. Като кралски астроном, от нея винаги се бе очаквало да работи с хора — понякога едновременно с хиляди, когато четеше публични лекции. Но откакто Мириам Грек я беше уговорила да приеме този изключително отговорен пост, нещо като главен ръководител на проекта за построяване на шита, тя смяташе, че е развила защитната способност да преценява хората: колкото по-бързо разбереш с какво си имаш работа, толкова по-добре ще се справиш с него.
И ето че пред нея седеше Бисиса Дът, офицер от британската армия, цивилна, далеч от мястото, където служеше. Очевидно от индийско потекло. Имаше симетрично лице, дълъг нос и волеви, но измъчен поглед. Над среден ръст, с физическата самоувереност на военен. Ала бе измършавяла, помисли си Шивоун, като че ли в миналото е гладувала.
— Обяснете ми защо трябва да ви изслушам — каза Шивоун.
— Знам датата на слънчевата буря. Точната дата.
Под ръководството на екипи от психолози властите продължаваха да полагат усилия за ограничаване на паниката и пазеха датата в дълбока тайна.
— Ако е имало изтичане на секретна информация, Бисиса, ваш дълг е да ми го кажете.
Събеседницата й поклати глава.
— Няма изтичане на информация. Можете да проверите. — Тя повдигна крак и посочи петата си с показалец. — Маркирана съм. Армията ме следи, откакто се предадох.