— Отклонили сте се от служба, така ли?
— Не — търпеливо обясни Бисиса. — Те така смятаха. Сега съм в отпуск по семейни причини, както го наричахте. Но въпреки това ме следят.
— И така, датата…
— Двайсети април две хиляди четирийсет и втора ли имате предвид?
Шивоун впери очи в нея.
— Добре, лапам въдицата. Откъде знаете?
— Защото тогава има слънчево затъмнение.
Шивоун повдигна вежди и прошепна:
— Аристотел?
— Тя е права, Шивоун — съобщи Аристотел в ухото й.
— Добре. И какво от това? Затъмнението е просто изравняване на слънцето, Луната и Земята. Няма нищо общо със слънчевата буря.
— Напротив — възрази Бисиса. — По време на завръщането ми у дома ми показаха слънчево затъмнение.
— Вашето завръщане. — Шивоун само бе прелистила досието на Бисиса. Беше дошла на срещата с нея импулсивно, за да се откъсне за малко от телеконференцията. Сега започваше да съжалява. — Знам нещо за тази история. Имали сте някакво видение…
— Не беше видение. Не искам да губя времето и на двете ни с това. Имате досието ми — по-късно можете да го проверите, ако искате. Сега искам да ме изслушате. Аз знаех, че със Земята ще се случи нещо ужасно, още в деня, когато се върнах. И като ми показаха затъмнението, те ми съобщиха, че е свързано със слънцето.
— Кои „те“?…
Лицето на Бисиса помръкна, като че ли сама не си вярваше съвсем — и й се искаше да не си вярва. Ала въпреки това продължи.
— Професор Макгоран, аз съм убедена, че слънчевата буря не е случайност. Убедена съм, че е резултат от съзнателно причинено ни зло от извънземна сила.
Шивоун подчертано си погледна часовника.
— Каква извънземна сила?
— Първородните. Така ги нарекохме.
— Кои вие?… Няма значение. Предполагам, че нямате доказателство.
— Не. И знам какво си мислите. Хората като мен никога нямат доказателства.
Шивоун си позволи да се усмихне, защото си мислеше точно това.
— Но армията откри някои аномалии във физическото ми състояние, които не могат да обяснят. Затова ми дадоха отпуск. Това е нещо като доказателство. И после идва принципът на посредствеността.
Това сепна Шивоун.
— На посредствеността ли?
— Не съм учен, но нали така го наричате? Принципът на Коперник. Не би трябвало да има нищо особено в която и да било точка във времето и пространството. И ако имате логическа верига, която предполага, че в даден момент има нещо специално…
— Никога не вярвай на съвпадения — каза Шивоун.
Бисиса напрегнато се наведе напред.
— Не ви ли се струва странно, че слънчевата буря идва точно сега, в най-великата епоха от всички времена? Помислете. Човечеството е едва на сто хиляди години. Земята и слънцето са четирийсет хиляди пъти по-стари. Ако беше чисто естествено, слънчевата буря можеше да е по всяко време от историята на Земята. Защо слънцето ще изригне сега, точно в тоя кратък миг, когато на планетата съществува разум?
За пръв път в хода на разговора Шивоун изпита смътно смущение. В края на краищата и тя беше мислила за подобни неща.
— Казвате, че не е случайно.
— Казвам, че слънчевата буря е предизвикана нарочно. Казвам, че ние сме мишена. — Млъкна и зачака.
Шивоун потрепна под настойчивия й поглед.
— Но всичко това е само философия. Нямате истинско доказателство.
— Но съм убедена, че ако потърсите доказателство, ще го откриете — твърдо заяви Бисиса. — Това ви моля да направите. Вие сте близо до учените, които се занимават със слънчевата буря. В състояние сте да го направите. Може да се окаже жизненоважно.
— Жизненоважно ли?
— За бъдещето на човечеството. Защото ако не разбираме с какво си имаме работа, как ще го победим?
Шивоун се вторачи в тази настойчива жена. В нея имаше нещо странно — нещо от друг свят може би, от друго място. Но притежаваше яснотата и убедителността на интелигентен военен. Може и да грешеше в твърденията си, помисли си Шивоун. Обаче не смяташе, че е луда.
Без да се замисли, тя бръкна в джоба на сакото си и извади парченце тъкан.