В юнския зной, при температура над трийсет градуса, в помещението вече ставаше топло и костюмът на Шивоун започваше да й се струва тежък и неудобен.
Иззад прозореца се разнесе звук от мачкане, придружен от пукане като от фойерверки и вой на автомобилни аларми. Космолозите едновременно ахнаха. Шивоун се провря напред, за да види какво се е случило.
Автоколоната на Мал беше също толкова неподвижна, колкото и преди малко. Ала колите се бяха придвижили напред и всяка се бе забила в предната, все едно като бутнати подредени плочки на домино. Хората слизаха от автомобилите си.
Някои, изглежда, бяха пострадали. Задръстването изведнъж се бе превърнало от организирано неудобство в истинско бедствие от смачкан метал, течащо масло и ранени хора. Нямаше и следа от полиция и линейки.
Шивоун се озадачи. Никога не беше виждала такова нещо. Днес всички коли бяха индивидуално интелигентни. Приемаха данни и инструкции от системите за трафик контрол и навигационните сателити и можеха да избягват автомобили, пешеходци и други препятствия в непосредственото си обкръжение. Почти нямаше катастрофи и смъртните случаи бяха намалели до минимум. Ала сцената долу напомняше на автомобилните задръствания, които все още бяха тормозили Великобритания в детството й през 90-те години на XX в. Нима можеше всички електронни системи за управление на движението едновременно да са излезли от строя?
Проблесна светлина и я заслепи. Тя потръпна и вдигна ръка. Когато отново можеше да вижда, различи кълбо черен дим, вдигащо се някъде на юг от реката. Точното местонахождение се губеше в мъгливия смог. После до сградата на Кралското дружество стигна ударна вълна. Масивната стара постройка се разтърси и прозорците изскърцаха. Чу се далечно дрънчене на стъкло, вой на аларми и писъци.
Това бе експлозия, мощна. Космолозите зашушукаха и се заоглеждаха неспокойно.
Тоби Пит я хвана за рамото. Лицето му вече изобщо не беше весело.
— Шивоун. Обадиха ни се от кметството. Питат за теб.
— За мен ли?… — Тя се заозърта. Чувстваше се изгубена. Нямаше представа какво става. — Конференцията…
— Мисля, че при тия обстоятелства всички ще се съгласят да я отложим.
— Как да стигна там? Ако този хаос навън е навсякъде…
— Можем да установим видеовръзка оттук. Ела с мен.
Докато го следваше към изхода на Лондонската зала, тя вдигна телефона си.
— Майко?
— Още ли си на телефона? Чувам само някакво бръщолевене.
— Това са космолозите. Аз съм добре, майко. А ти…
— И аз. Взривът беше далече.
— Добре — трескаво отвърна Шивоун.
— Обадих се на Пердита. Връзката беше лоша, обаче тя е добре. Ще ги задържат в колежа, докато положението се успокои.
Шивоун изпита огромно облекчение.
— Благодаря.
— Навсякъде тичат лекари — осведоми я Мария. — Пейджърите им още малко и ще почнат да пушат. Все едно че пристигат пострадали, обаче още не съм видяла никого… Мислиш ли, че са били терористи?
— Не знам. — Тоби Пит бе стигнал до вратата и я викаше. — Ще се опитам да не прекъсвам връзката. — И побърза да излезе от залата.
4
Гостът
Всъдеходът стигна до Станцията много преди Михаил да се спусне по пътеката. Гостът го чакаше на входа с нетърпение, което дори скафандърът не можеше да скрие.
На Михаил му се стори, че познава фигурата дори само по позата. Въпреки че населението на Луната беше пръснато по цялата й повърхност, от човешка гледна точка тя се равняваше на съвсем малко градче, в което всички се познаваха.
Талес потвърди предположението му с шепот.
— Това е доктор Юджийн Менгълс, прочутият ловец на неутрино. Каква вълнуваща среща!
„Тоя проклет компютърен мозък ми се присмива — ядосано си помисли Михаил. — Талес прекалено добре познава чувствата ми“. Но сърцето му наистина се беше разтуптяло малко по-бързо.
Облечени в скафандрите си, Михаил и Юджийн тромаво се обърнаха един срещу друг. Лицето на госта, скулптура от сенки на плавни повърхности, едва се виждаше през визьора. Изглеждаше съвсем млад. Въпреки високия си пост Юджийн бе едва двайсет и шест годишен — истинско дете-чудо.
В първия момент Михаил се зачуди какво да каже.
— Извинете ме. Тук не ми идват много гости.