Шивоун поклати глава.
— Трябва да го обмислим сериозно. Но ако е възможно, ще съм ви много признателна.
Бисиса видимо се смути.
— Идеята е очевидна. Ако не се бях сетила аз, щяхте сама да стигнете до нея — или някой друг.
— Възможно е. — Тя се усмихна. — Трябва да ви запозная с дъщеря си. — „Спасяването на света адски прилича на катастрофичен филм от деветдесетте години на миналия век!… Вече никой не вярва в героите, мамо…“ Така всеки щеше да стане герой. Това може би щеше да запали и въображението на самата Пердита.
— Защо ми показахте този материал? — попита Бисиса.
Шивоун въздъхна.
— Защото е истински. Това е инженерна наука. Това е щитът, който строим в момента. Помислих си, че ако го видите…
— Може да се избавя от фантазиите си.
— Навярно нещо такова.
— Това, че нещо е огромно, всъщност свръхчовешко, не го прави по-малко реално — спокойно отвърна Бисиса. — Нито по-малко важно. Пък и както казах, няма нужда да ми вярвате. Просто потърсете доказателство.
Шивоун се изправи.
— Наистина трябва да се върна на съвещанието. — Тя се поколеба, заинтригувана въпреки волята си. — Знаете ли, аз съм достатъчно непредубедена, за да допусна възможността за съществуване на извънземни. Но това, което описвате вие, е абсурдно от психологическа гледна точка. Защо тези хипотетични Първородни ще се опитват да ни унищожат? И даже да е така, защо ще ви показват всичко това? Защо ще предупреждават когото и да било от нас — и защо точно вас?
Но още докато изричаше тези думи, се сети за възможен отговор.
Защото сред тези Първородни имаше фракции. Защото те не бяха по-единни и единодушни от самото човечество — защо един по-развит разум да е хомогенен? И защото поне някои от тях смятаха, че това, което вършат, е лошо. Някаква тяхна фракция, действайки чрез тази жена, Бисиса, се опитваше да ги предупреди.
Тази жена можеше да е луда, помисли си Шивоун. Дори беше деветдесет процента сигурна, че е така. Ала нейната история бе логична. Ами ако беше и вярна? Ами ако проучеха нещата и откриеха доказателства за нейните твърдения? Ами тогава?
Бисиса я наблюдаваше, сякаш четеше мислите й. Шивоун не си позволи да каже нищо повече и забързано се отдалечи.
Когато се върна в Заседателната зала, гласовете на разговарящите от екраните глави постихнаха. Тя застана в средата на помещението и се огледа.
— Всички се държите така, като че ли се срамувате от нещо.
— Може и така да е, Шивоун — отвърна Бъд. — Започва да ни се струва, че нещата не са толкова черни, колкото ги обрисувахме. Въпросът за слънчевото налягане и разполагането на щита… един от нас измисли решение. Поне така изглежда.
— Кой? — Тя погледна Роуз Делиа. — Роуз? Не може да си точно ти.
Роуз наистина имаше засрамен вид.
— Всъщност ми хрумна от нашия предишен разговор. Когато казах, че няма да имаме проблем, ако слънчевата светлина преминава през щита, спомняш ли си? Това ме накара да се замисля. Наистина има начин да направим нашия щит прозрачен. Ние не отразяваме слънчевата светлина. А я отклоняваме…
Щитът щеше да е прозрачен, но от едната страна покрит с фини успоредни жлебове: призми.
— Аха — рече Шивоун. — И всеки слънчев лъч ще се отклонява настрани. Няма да построим огледало, а лупа, грамадна Френелова леща9.
Щеше да е напълно прозрачна леща, която можеше да отклонява слънчевата светлина с един градус или още по-малко. Това обаче щеше да е достатъчно, за да спаси Земята от слънчевата буря. И върху лещата щеше да бъде упражнявана съвсем малка част от фотонното налягане на огледалото.
— Всъщност не е по-сложно в производствено отношение от сегашния ни проект — отбеляза Роуз. — Но цялата маса ще е много по-малка.
— Значи пак се връщаме в областта на изпълнимите конструктивни решения, нали? — попита Шивоун.
— Уха! — възкликна Бъд.
Шивоун ги огледа и забеляза нетърпение в израженията им, сякаш не ги свърташе на едно място — всички бързаха да се върнат при хората си и да се заемат с проучването на новата идея. Имаше добър екип, с гордост си помисли тя, най-добрият възможен, и можеше да му повери разчепкването на тази идея, докато не бъде напълно интегрирана в плановете и конструктивната програма. Дотогава вече щеше да се е появила следващата пречка и всички отново щяха да се съберат в тази зала.