— Не трябва ли да сте в пилотската кабина? — попита Мириам.
— Каква кабина? — със съжаление отвърна пилотът. — Боя се, че времената са се променили, госпожо. Аз съм капитан на полета. Обаче „Будика“ се пилотира сама.
Всичко беше въпрос на икономия и надеждност — автоматизираните контролни системи бяха много по-лесни за инсталиране и поддръжка, отколкото пилотът. Просто човек инстинктивно отказваше да се остави напълно във властта на машината, помисли си Мириам.
И тогава, съвсем ненадейно, дойде време да излетят. Космопланът затрепери, когато се запалиха големите двигатели на крилете — невидима ръка натисна Мириам към облегалката, — и „Будика“ се понесе като стрела по дългата писта.
— Не се бойте — надвика рева на двигателите Пърсел. — Ускорението няма да е по-голямо, отколкото във влакче в увеселителен парк. Струва ми се, че тъкмо затова продължават да ме държат. Щом дъртофелник като мен може да го преживее, и вие ще можете!…
„Будика“ безцеремонно надигна нос и се изстреля в небето.
Лондон се ширна под Мириам.
Тя се ориентира по лъскавата като хром лента на Темза и различи Уестминстър на острия завой на реката — твърдеше се, че там Юлий Цезар за пръв път я прекосил. Колкото по-нагоре се издигаше, толкова по-голяма част от града виждаше, километър след километър къщи и фабрики, плътна покривка от бетон, асфалт и тухли. Пролетната утринна светлина огряваше булеварди, напомнящи на цветни лехи, помисли си Мириам, с яркочервени цветове, които сияеха на слънцето. Виждаше се как улиците се събират в малки възли, останки от селца и ферми, основани още по времето на саксите, днес погълнати от разрастващия се град. Тя бе израснала във френската провинция и въпреки кариерата си не обичаше градския живот. Ала от въздуха Лондон наистина изглеждаше забележително красив — макар че никой не го беше планирал предварително.
Когато се извиси още по-нагоре, видя, че над сърцето на метрополиса се издига огромният Купол, все още само скелет, предназначен да защити всички пластове история под себе си. Радваше се, че го има, защото изведнъж изпита нежност към ширналия се безпомощен град, който лежеше под нея, и чувство за дълг да го предпази от гибелното бъдеще.
Скоро Лондон се изгуби в облаци и смог, а небето от тъмносиньо стана лилаво и после черно.
24
ГТО
Сияеща в светлината, която наводняваше космоса, „Аврора 2“ безспорно бе величествена гледка. Ала каква сложна, тромава величественост, помисли си Мириам. За разлика от „Будика“, този кораб не беше създаден да лети в атмосферата на никой свят, даже Марс, и затова не притежаваше стройната аеродинамична грация на космоплана.
„Аврора“ малко приличаше на жезъл на мажоретка. Гърбът й бе тънък триъгълен лонжерон, дълъг двеста метра. При ускорение тя носеше най-голямо натоварване по дължината на гърба си — и тъкмо в тази посока този деликатен кораб бе най-издръжлив, подсилен с подпори от нанопроизведен изкуствен диамант. В единия край бяха групирани енергийните генератори, включително малък ядрен реактор и йонен ракетен двигател, чието слабо, но неуморно ускорение беше придвижило „Аврора“ чак до Марс и обратно. По линията на лонжерона бяха „нанизани“ сферични горивни резервоари, антени и слънчеви батерии. В другия край се намираше куполът с жилищните отсеци на екипажа: обитаеми помещения, мостик, животоподдържащи системи. Заобиколено от водни резервоари за допълнителна защита, някъде там се намираше малкото тясно убежище с дебели стени, където се бяха оттеглили астронавтите през страшните часове на 9 юни 2037-а.
Щитът, който щеше да спаси света, вече растеше около „Аврора“ и лъскавата му повърхност я обгръщаше като паяжина.
„Аврора“ изпълняваше ролята на строителна база за екипажите, които пристигаха от Земята и Луната и осъществяваха този мащабен проект. Каква щастлива съдба за всеки кораб, помисли си Мириам. Ала „Аврора“ беше създадена да орбитира около друг свят и имаше нещо мъчително в това да я видиш оплетена в грамадното скеле. Премиер-министърът на Евразийския съюз се зачуди дали поради невъзможността да изпълнят истинското си предназначение изкуствените интелекти на кораба изпитват нещо подобно на съжаление.
„Будика“ пристана към жилищния отсек на „Аврора“ и притисна облия си корпус към него като пеперуда, кацнала върху портокал.
Мириам и Николаус бяха посрещнати от астронавт-полковник Бъртън Туук. Бъд носеше комбинезон, абсолютно обикновен, но току-що изпран и изгладен и украсен с астронавтски нашивки, емблеми на мисията и военни отличия. Полковникът протегна ръка и помогна на Мириам да излезе от ръкава.