— Явно се справяте отлично в безтегловност — отбеляза той.
— А, направих някое и друго кълбо в кабината на „Будика“. Много е забавно — след първите дванайсетина часа.
— Представям си. Е, всички сме страдали от космическа болест. Повечето хора я преодоляват.
Николаус обаче не беше, факт, който изпълни Мириам с доста нелюбезно злорадство. Докато плаваха между световете в металния мехур на „Будика“, за пръв път се бе наложило тя да се грижи за него.
Беше прекарала по-голямата част от полета в работа и бе сравнително добре информирана. Дори й беше останало време да си почине. Затова повери малкото си багаж на капитан Пърсел и прие поканата на Бъд за кратка обиколка. Николаус ги последва с кацнали на темето и рамото камери — като лъскави птички, — решен да не пропусне нито миг от тази възможност за снимки.
Прелетяха през тесните коридори на „Аврора“. Този кораб бе създаден за космоса — по стените, тавана и пода имаше тръби, кабели и подвижни плоскости, както и перила и скоби за придвижване в условия на безтегловност. И цветни обозначения в пастелни тонове, за да си спомниш накъде е „нагоре“. Човек трудно можеше да си представи, че това невзрачно работно пространство е пропътувало цялата слънчева система чак до Марс и обратно.
Въпреки ефикасността на рециклиращите системи навсякъде се носеше силна миризма на хора. Но не срещнаха никого — екипажът или избягваше гостуващото началство, или много по-вероятно, всички си имаха задължения другаде. Това нямаше нищо общо с обичайните й премиерски визити и беше някак странно задушевно — блъсканицата от журналисти и всевъзможни службогонци определено не й липсваше.
Стигнаха до люка на наблюдателната палуба. Бъд отвори вратата и ги заля слънчева светлина. „Прозорецът“ на палубата се оказа илюминатор от закален плексиглас, много по-малък от прозорците в нейния кабинет в Евроиглата. Ала този илюминатор някога, макар и за кратко, беше гледал към червените каньони на Марс — а сега гледаше към космоса.
Там кипеше неуморен труд. Точно изпод илюминатора стърчеше скеле от открити подпори и изчезваше в далечината. Астронавти в скафандри с кодови цветове пълзяха навсякъде, изтегляха се по скоби и кабели или се придвижваха с малки реактивни раници на гърбовете. На пръв поглед бяха стотина души и също толкова автоматични машини с множество крайници, движещи се по огрения от слънцето триизмерен лабиринт. Всичко това беше изключително внушително, но сложно и озадачаващо.
— Обяснете ми какво правят.
— Добре. — Бъд посочи. — В далечината виждате тежкотоварната техника, която монтира подпорите.
— Приличат ми на стъклени. Това ли е рамката на щита?
— Да. От лунно стъкло. Разширяваме структурата спираловидно около „Аврора“, така че във всеки момент поддържаме гравитационния център на целия ГТО в Л1.
— Какво е ГТО? — попита тя.
Бъд се сконфузи.
— Щитът. Ние, астронавтите, си имаме свои съкращения.
— И какво значи това?
— Големия тъп обект. Нещо като шега.
Николаус се облещи.
— Подпорите са произведени на Луната — продължи полковникът. — Но тук произвеждаме самата повърхност — не интелигентната материя, която идва от Земята, а само обикновения призматичен слой, който ще покрие почти цялата повърхност на ГТО.
Той посочи една астронавтка, бореща се с някаква тромава машина, сякаш вадеше грамаден жив балон от кафез. Гледката бе почти комична, ала Мириам си наложи да не се усмихне.
— Използваме надуваеми калъпи от милар. Дори само проектирането им е цяло изкуство. Трябва да разработиш динамиката на разгръщане. Когато го надуваш, не бива да го деформираш — миларът е тънък като фолио за фризер. Затова симулираме процеса отпред назад и го оставяме да се свие в кутията, опитваме се да се подсигурим, че ще се разгърне плавно, без да се оплете или разтегне…
Мириам го остави да приказва. Бъд явно се гордееше с работата, която вършеха, с посрещането на предизвикателствата на околна среда, в която и най-елементарната задача като надуването на балон гъмжеше от неизвестни. Някаква част от нея, мечтаеща за космически приключения, се опияняваше от обясненията му за „динамиката на разгръщане“ и всичко останало.