— Не — твърдо отсече тя. — О, предполагам, че преди всичко това да свърши, в градовете ще бъдат въведени военновременни закони. Но демокрацията е нашата най-важна придобивка. Ако се откажем от нея, когато стане напечено, може никога да не си я върнем — и тогава ще свършим като китайците.
Бъд хвърли поглед към Николаус с плахото изражение на човек, който е свикнал да работи в условия на сигурност.
— Като стана дума за това, както знаете, ние наблюдаваме китайците оттук.
— Нова ракета ли са изстреляли?
— В хубав ден се виждат с просто око. Не можеш да скриеш изстрелването на ракета-носител „Лонг Марч“. Обаче колкото и да се опитваме, не можем да ги проследим след изстрелването, нито с оптически прибори, нито с радар — опитахме даже с лазерни лъчи.
— Стелт технология, така ли?
— Така смятаме.
Това продължаваше от около година: мащабна програма за космически полети от огромната територия на Китай — грамадни маси, изхвърляни една след друга в космическата тишина с неизвестно местоназначение. Самата Мириам беше участвала в опитите да разберат какво става — китайският премиер бе отклонил въпросите й само с повдигане на боядисаните си вежди.
— Така или иначе, сега това няма значение за нас — отвърна тя.
— Възможно е. Но не ми харесва, че ние тук се потим, за да спасим и техните неблагодарни мършави задници. Ще прощавате за израза.
— Не бива да разсъждавате така. Не забравяйте, че масата хора в Китай нямат никаква представа за намеренията на техните ръководители, камо ли да ги контролират. Вие се трудите за тях, а не за онези геронтократи в Пекин.
Бъд се ухили.
— Сигурно сте права. Виждате ли, тъкмо затова ще гласувам за вас.
— Благодаря.
Той посочи с показалец.
— Ако погледнете натам, ще видите за какво става дума.
Мириам трябваше да се наведе, за да погледне.
Там беше Земята, син фенер, увиснал точно срещу слънцето. Мириам се намираше на милион и половина километра от родната планета и тя изглеждаше толкова голяма, колкото Луната, гледана от Земята. И бе пълна, разбира се — Земята винаги беше пълна, наблюдавана от Л1, равновесната точка между нея и слънцето.
Земята се спускаше ниско над самия щит и бледосинята й светлина се отразяваше от стъклената повърхност, която се простираше до и без това далечния хоризонт. Оформящият се щит тепърва трябваше да бъде разположен така, че лицето му да е насочено под съответния ъгъл към слънцето — това щеше да стане през последните дни преди очакваната слънчева буря.
Гледката беше поразително красива — как да повярваш, че това нещо е създадено от обикновени хора в дълбините на космоса!
Обзета от топли чувства, Мириам импулсивно се обърна към прессекретаря си.
— Остави тия проклети камери, Николаус. Непременно трябва да видиш тази гледка…
Той се свиваше до вътрешната стена на помещението със сгърчено от мъка лице. Никога не го бе виждала такъв. Полякът бързо се овладя — но тя отново щеше да си спомни това изражение след три дни, когато „Будика“ извършваше последното си спускане към Земята.
На излизане от наблюдателната палуба Мириам забеляза плоча, набързо изрязана от лунно стъкло:
25
Димящото оръжие
За навлизането в земната атмосфера Николаус седна до Мириам. Изглеждаше скован и мълчалив, както през целия път на връщане от щита, а и през голяма част от престоя им там.
Макар да знаеше, че дълбоко в себе си е изчерпана, Мириам се чувстваше добре. Протегна се с удоволствие. Големите екрани около нея показваха синьо-сивото лице на Земята и розовото сияние, което ставаше все по-ярко в предния край на късите криле на „Будика“, докато навлизаха в сгъстяващия се въздух. Но тя не усещаше забавянето на скоростта, а само съвсем слабо вибриране, като гъделичкащо налягане в гърдите. Всичко бе удивително красиво и приятно.
— След седем дни в космоса се чувствам прекрасно — заяви Мириам. — Бих могла да свикна с това. Жалко, че свърши.
— Всичко си има край.
Гласът му прозвуча странно. Тя се втренчи в него, но въпреки че позата му си оставаше скована, лицето му не изразяваше нищо. В главата й прозвуча далечен предупредителен звън.
Мириам погледна оттатък тясната пътека към капитан Пърсел, който от известно време мълчеше. Главата му се клатушкаше като на кукла.