Тя моментално разбра.
— О, Николаус! Какво си направил?!
Шивоун пристигна в апартамента в Челси, придружена от Тоби Пит. Мястото беше съвсем обикновено, помисли си тя, в съвсем обикновен мартенски ден. Ала в жената, която им отвори, нямаше нищо обикновено.
— Благодаря, че дойдохте — каза Бисиса. Изглеждаше уморена — но пък, отбеляза Шивоун, две години преди слънчевата буря всички изглеждаха така.
Последваха Бисиса по късия коридор до дневната. Вътре цареше обичайният хаос: триместен диван, маси, отрупани със списания и навити екрани. Най-скъпата вещ беше голяма екранна стена, предвидена за употреба от деца. Шивоун знаеше, че Бисиса е самотна майка и има единайсетгодишна дъщеря, Мира, днес на училище. В апартамента живееше и братовчедка й, студентка по биоетика, която в момента работеше по програма за защита от слънчевата буря, осъществявана съвместно с британските зоопаркове.
С костюм и вратовръзка, извън естествената си среда в тази домашна обстановка, Тоби Пит, изглежда, се чувстваше неловко.
— Хубава стена — отбеляза той.
Домакинята сви рамене.
— Вече е малко остаряла. Правеше компания на Мира, докато ме нямаше. Сега дъщеря ми си има други интереси — с нежно майчинско раздразнение каза Бисиса. — И не я гледаме често. Има прекалено много лоши новини.
Шивоун знаеше, че това е всеобщо явление. Така или иначе, днес стената беше включена на правителствения канал и показваше мъждукащи образи на Михаил, Юджийн и други, образи, предавани от Луната и от земна орбита, за да стигнат до тази дневна в Челен.
Бисиса отиде да направи кафе.
Тоби се наведе към Шивоун и прошепна:
— Все още смятам, че правиш грешка. Да се занимаваш с теории за извънземен умисъл в слънчевата буря… Хората и без това стават апатични.
Шивоун знаеше, че е прав.
Дори само надвисналата слънчева буря влияеше лошо на обществените настроения, а приготовленията за нея вече започваха да оказват съществено въздействие върху живота на хората. Мащабни строителни проекти като Купола предизвикваха невероятни проблеми с уличното движение. Рутинната работа в целия град се претупваше или занемаряваше и това започваше да личи — най-важните сгради в Лондон не се боядисваха и градът изглеждаше запуснат. Освен пренасочването на огромни ресурси към Купола, изглежда, че всички се презапасяваха и в магазините имаше постоянен дефицит. Издигането на глобалния тероризъм и последвалата вълна на параноя и затягането на мерките за безопасност влошиха нещата още повече. Беше време на гняв и тревога, време, от което хората все повече искаха да избягат.
Всички големи информационни организации съобщаваха за катастрофален спад на рейтингите — докато продажбите на синтетични сапунени опери, които позволяваха на хората да се преструват, че външният свят не съществува, се покачваха. Световните ръководители ставаха все по-загрижени, че в случай на още лоши новини от какъвто и да е вид всички просто ще се скрият по домовете си, докато ужасното утро на 20 април 2042-ра накрая не сложи край на живота им.
— Ами ако Бисиса е права? — бавно попита Шивоун. Тъкмо тази малка и смущаваща възможност направляваше действията й от онзи ден преди повече от година, когато Бисиса за пръв път успя да се добере до Кралското дружество, и тъкмо затова бе отклонила малък процент от поверените й ресурси, за да се поразрови в идеите й. — Ако е вярно, Тоби, няма как да се скрием, каквото и да ни струва това.
— Извинявай — побърза да отвърне той. — Имаш пълната ми подкрепа. Знаеш го. Просто винаги ми се е струвало, че си търсим белята с Бисиса и Юджийн: тя била отвлечена от извънземни и се влюбила в Александър Велики, той бил най-великият ум след Айнщайн.
Шивоун се усмихна насила.
— Да, обаче е адски забавно!
Бисиса се върна с поднос чаши и каничка кафе.
— Нищо не можеш да направиш, Мириам — прегракнало каза Николаус. — Комуникациите на космоплана са прекъснати, пък и без това скоро ще бъдем изолирани от плазма. Нямаме връзка дори с Аристотел. Фактът, че космопланът е автоматизиран, всъщност ме улесни. Броячът на устройството е обезопасен и даже да можехме да се доберем до него…
Тя вдигна ръце.
— Не ме интересува. — Погледна стенните екрани, които показваха разширяващото се сияние, вече нажежено до бяло. Сякаш се намираше в грамадна електрическа крушка. Наистина ли животът й трябваше да свърши сред такава красота?