Учтивостта очевидно не се нареждаше сред най-добрите качества на Юджийн.
— Видяхте ли го вече?
Михаил знаеше за какво пита.
— Слънцето ли?
— Активната зона.
Естествено това момче беше дошло заради слънцето. Защо иначе ще идва в слънчева метеорологична станция? Явно не заради сприхавия астрофизик в началото на средната възраст, който я обслужваше. И все пак Михаил се почувства глупаво и изпита ирационално разочарование. Опита се да си придаде гостоприемен вид.
— Но вие не работехте ли върху неутриното? Вашата специалност нали беше слънчевото ядро, а не атмосферата?
— Дълга история — изсумтя Юджийн. — Много е важно. По-важно, отколкото подозирате. Аз го предвидих.
— Кое?
— Активната зона.
— Въз основа на проучването на ядрото ли? Не разбирам.
— Естествено, че не разбирате — тросна се Юджийн, очевидно без да го е грижа, че може да обиди домакина си. — Регистрирах предвижданията си в Талес и Аристотел и ги датирах, за да ги докажа. Дойдох, за да потвърдя данните. Случи се точно така, както го предсказах.
Михаил принудено се усмихна.
— Ще го обсъдим. Заповядайте вътре. Всички данни ще са на ваше разположение. Искате ли кафе?
— Те трябва да ме чуят — заяви Юджийн.
Кои те?…
— За какво?
— За края на света — отвърна гостът. — Може би. — И влезе в праховия шлюз, като остави Михаил със зяпнала уста.
Докато минаваха през праховия и херметичния шлюз, не разговаряха. Всички хора на Луната все още бяха пионери и ако имаха достатъчно ум, каквото и да ги вълнуваше в момента, докато преминаваха през шлюзовете от един изолиран модул в друг или събличаха и обличаха скафандрите си, не се съсредоточаваха върху нищо друго, освен жизненоважните процедури, които изпълняваха. Ако нямаха достатъчно ум естествено щяха да имат късмет насила да ги върнат на Земята, преди да убият себе си или други хора.
Благодарение на ежедневния си опит Михаил пръв съблече скафандъра си и той автоматично се плъзна към почистващата станция — малко гротескно, влачен от сервомеханизма си по пода като оживяла одрана кожа. Останал по бельо, Михаил отиде при мивката и изтърка ръцете си на бавно течащата водна струя. Сиво-черният прах, полепнал по пръстите му от мръсния въпреки усилията на праховия шлюз скафандър, се беше набил в порите и под ноктите му и изгаряше при контакта си с естествената мазнина на кожата — отделяше миризма като на барут. Прахът на Луната бе проблем още откакто хората бяха направили първите си стъпки по повърхността й: съвсем фин, проникващ навсякъде и ентусиазирано реагиращ с кислорода при първа възможност, той разяждаше всичко, от механични лагери до човешки лигавици.
Разбира се, в момента Михаил изобщо не мислеше за инженерните проблеми с лунния прах. Рискува да погледне госта си. Юджийн си беше свалил ботушите и ръкавиците и в момента вдигаше шлема си; разтърси красивата си глава, за да освободи гъстата си коса. Тъкмо това лице си спомняше Михаил, лицето, което за пръв път бе видял на някакъв безсмислен прием в „Клавиус“ или „Армстронг“, лице, наскоро придобило твърдите си мъжки черти, ала с момчешка симетричност и деликатност, въпреки че очите бяха малко безумни, лице, което го беше привлякло като свещ — безпомощна пеперуда.
Докато Юджийн събличаше скафандъра си, Михаил не можа да не се поддаде на един стар спомен.
— Юджийн, чувал ли си някога за „Барбарела“?
Младият мъж се намръщи.
— Тя в „Клавиус“ ли е?
— Не, не. Това е стар филм за космоса. Малко си падам по киното отпреди космическите полети. Една млада актриса, казва се Джейн Фонда… — Гостът явно нямаше представа за какво говори. — Няма значение.
Михаил отиде в малката душ-кабина, съблече се гол и застана под струята. При слабата гравитация водата падаше магически бавно на големи лъскави капки. После помпите ги източваха до последната скъпоценна молекула. Той вдигна лице нагоре и се опита да се успокои.
— Направих кафе, Михаил — внимателно съобщи Талес.
— Много любезно от твоя страна, Талес.
— Всичко е под контрол.
— Благодаря… — Понякога Талес наистина като че ли усещаше настроението му.
Всъщност Талес беше не толкова усъвършенствано копие на Аристотел, изкуствен интелект, развил се от стоте милиарда земни компютри с всевъзможна големина и свързаните с тях мрежи. Далечен потомък на търсачките от края на XX в., Аристотел се бе превърнал в огромен електронен разум, чиито мисли пращяха като мълнии по обхванатото от мрежи лице на Земята. От много години той беше постоянен спътник на човечеството.