— Толкова ли си глупав, че не го виждаш? — изсумтя Юджийн.
— Я внимавай… — сопна му се Тоби.
Шивоун го хвана за ръката.
— Просто ни го обясни стъпка по стъпка, Юджийн.
Младежът видимо се мъчеше да прояви търпение.
— Наистина ли нямате представа колко малко вероятно е такова нещо? Да, има полудели планети, образувани независимо от звезди или изстреляни от звездни системи. Да, такава планета може да премине от една система в друга. Обаче е изключително малко вероятно. Галактиката е пуста. За да се ориентирате в мащаба, звездите са като песъчинки, разделени на километри едни от други. Изчислих, че вероятността такава планета да дойде отнякъде близо до нашата слънчева система, е едно на сто хиляди.
— И това тяло не само се е приближило към нас — не е паднало просто близо до слънцето, а право в него, по траектория, която е трябвало да го изведе точно в центъра на слънчевата маса. — Той се засмя, явно не можеше да повярва на невежеството им. — Шансът да се случи такова нещо е абсурден. Няма правдоподобно природно обяснение.
Михаил кимна.
— Може би косвено, но все пак… Винаги съм смятал, че Шерлок Холмс го е изразил много точно. „След като елиминираш невъзможното, това, което остане, колкото и да е невероятно, трябва да е истината“.
— Някой го е направил — бавно рече Тоби. — Това искате да кажете. Някой нарочно е изстрелял планета, голяма колкото Юпитер, право към слънцето. Улучени сме с куршум от Бог.
— А, не смятам, че има нещо общо с Бог — намеси се Бисиса и се изправи. — Още кафе?
— Във Ватикана ли се целиш, Николаус? — Ала разрушението щеше да е много по-мащабно. При завръщането си от орбита космопланът натрупваше много кинетична енергия: във Вечния град щеше да избухне експлозия със силата на малка ядрена бомба. По-рано не й се беше плакало, но сега от очите й бликнаха сълзи: не за нея, а за унищожението, което щеше да донесе. — О, Николаус! Каква загуба! Каква ужасна…
И тогава бомбата избухна. Почувства я като удар в гърба.
За известно време остана в съзнание. Дори можеше и диша. Кабината оцеля и системите правеха всичко възможно да я защитят. Ала усещаше, че се премята във въздуха, чудовищни гравитационни сили я притискаха към седалката. Не чуваше нищо — взривът я бе оглушил. Не че вече имаше значение.
Падаше от небето, затворена в капана на останките, изхвърлени от огнено кълбо високо над Рим.
И все пак не изпитваше нито гняв, нито страх. А само тъга, че няма да види великото дело на живота си завършено. Тъга, че не е имала възможност да се сбогува с любимите си.
Но беше уморена. Много уморена. Сега идваше ред на другите.
В последната секунда усети, че в дланта й се вмъква нечия ръка. Николаус: последният чисто човешки контакт. Тя я стисна силно. И когато премятаното се ускори, изгуби съзнание.
Част 4
Пертурбацията
26
Алтаир
Звездата Алтаир е толкова далече, че светлината й стига до Земята за шестнайсет години. И все пак тя в известен смисъл е наш съсед — само няколко десетки звезди се намират по-близо до слънцето.
Алтаир е видима звезда, но много по-голяма от слънцето. Два пъти по-горещата й повърхност е бяла, без никакъв намек за жълтата слънчева обагреност, и „издиша“ десет пъти повече енергия в лицата на пръснатите наоколо планети.
Шест от тях са огромни тела, с едно изключение, по-големи от Юпитер. Всички се образували близо до звездата, роейки се около нея като ято чудовищни птици, и с времето постепенно се отдалечили. Повечето се подредили като по часовников циферблат и орбитират в кръг около Алтаир. В дълбоките им горещи недра кипели сложни физически и химически процеси — и в спокойствието на вечността на някои от тези светове възникнал живот.
Една от планетите обаче се различаваше от другите.
Това грамадно чудовище, петнайсет пъти колкото Юпитер, нямаше късмет в отношенията си със своите братя. То беше изхвърлено от родната система по елипсовидна орбита, чийто край го отведе в леденото царство на кометите. Тази огромна орбита му отнемаше милиони години — и на всеки няколко мегагодини сплотеното семейство на вътрешните планети бе смущавано от шеметните визити на подивелия великан от космическите дълбини. Светове, които много приличаха на Земята, се преобръщаха и разтърсваха под въздействието на неговата гравитация. И не само това, но и преминаването му през широките Алтаирови пояси от комети и астероиди обсипваше вътрешността на системата със ситен дъжд. Сблъсъци като онзи, погубил динозаврите, бяха норма на Алтаировите светове и метеоритите падаха стотици пъти по-често, отколкото на Земята.